One lights up, every time you feel love in your heart
One dies when it moves away"
But there's so much reflection,
so many chaotic lights,
such a cacophonious harmony
that
we
start
absorbing.
We emit.
We are shining brightly.
own light?
No, this is the light that we have collected and put together, the light which originated from so many different sources... we have absorbed it and it became our own.
At the bottom of all burns our own twinkling flame.
But it's just a part of the whole.
Personality is nothing, but a slightly shifted projection.
Стъклото на прозореца е студено и вибрира. Автобусът се дави треперещ.
Наблюдавам хората в колите под прозореца...
Умислени, сънени... И малко по-нататък едно малко захилено личице!
Хлапето подскача на задната седалка, усмихвайки се, махайки с ръчички на хората в съседните коли.
Малко хора го забелязват, всички са оцъклили погледи в нищото.
Аз те виждам, ей!
Два погледа се срещат, разменят се усмивки. Помахах му и хлапето се изсмя щастливо... Махахме си така докато те не завиха.
Слънчев лъч проби нацупените облаци.
***
Крис Мартин казва, че всеки път, когато погледнеш някого в очите, между вас се създава връзка. Вярно, най-вероятно никога повече няма да видиш този човек, но този един поглед е специален, по-ценен от всички думи, които бихте могли да изговорите...
***
Има дни, в които сякаш светът работи за теб. Дори и нещо да не е наред, все се намира друго, което да те спаси от последствията... Има дни, в които се събуждаш и знаеш, че те очакват хубави неща. Че всичко е наред, че най-лошото е отминало.
Подскачаш наоколо като малко дете, с усмивка до ушите, радвайки приятелите си, разсмивайки ги с глуповатото си държание.
Има дни, в които нищо не може да те засегне, в които нищо не може да те натъжи...
Винаги ще има такива дни, затова дръж се здраво и не се давай :)
***
Човек, застанал по средата на тъмната улица. Самотен силует, сиво в черно.
Изправена стойка. Увереност. Непоклатим.
Не знам кой е и какво чака. Но знам, че няма да се откаже.
писна ми да преглъщам сълзите си. писна ми горчивината на сподавения плач да преминава в гласа ми правейки го дрезгав и слаб.
писна ми да съм недоспала.
писна ми да съм стресирана.
писна ми да се чувствам адски безсилна.
писна ми да нямам енергия.
писна ми да съм на училище по седем часа на ден и след това да се прибера и да уча още шест.
писна ми от еднообразното, сиво, задушаващо ежедневие.
писна ми да се чувствам виновна, защото чета книга, защото искам да я прочета, а не за да напиша клиширано есе върху нея.
писна ми да се чувствам виновна, защото съм си полегнала и гледам филм, вместо трескаво да наизустявам формули и теореми, които
никога
никога
никога
няма да ми потрябват
писна ми да не мога да си видя приятелите нормално.
писна ми да живея за петък следобед.
писна ми да чакам уикенда, а когато той дойде да не мога да изляза, защото имам работа за другата седмица.
писна ми единствените смислени разговори, които водя, да са тези в дискусиите по английски.
писна ми да правя безсмислени глупости само за да изкарам шибана оценка.
писна ми да ми взимат стотни от точката заради някакви минимални, незабележими, дори несъществуващи грешцици само и само, за да нямам пълните проценти.
за да нямам една тъпа шестица.
за да се опитвам все по-упорито и свирепо, докато не ме изстискат. докато не стана апатична и безразлична, защото не мога да понеса поредната дребнава несправедливост.
ако скъсиш юздата на коня и го смушкаш със шпорите, той ще тръгне по-бързо, ще се подчини. можеш да го заплашваш, размахвайки нагайката в полезрението му... той ще те слуша още известно време, но ако продължаваш така, накрая ще бъдеш хвърлен от подивялото същество, което прави всичко, което поискаш, надявайки се на малко човещина.
не ме разбирайте погрешно. аз направих избора да съм тук.
Буйна и пенлива, тя извираше от най-високата планина. Понякога беше дива и неукротима, а друг път кротка и спокойна.
Рядко срещаше трудности по пътя си, никога не спираше пред нищо. Преминаваше и през най-упоритите места, през най-дебелите камъни, успяваше да прехвърли и най-устойчивите бентове. Нищо не можеше да я опитоми. Беше несломима.
След време реката зави надясно. Появиха се други реки и хора по пътя й. Много от тях пресичаха коритото й, някои оставаха, други отминаваха. Всеки оставяше своя отпечатък на брега. Малцина бяха допуснати до най-дълбоките части на реката, защото пътят до тях беше много труден.
Един ден обаче започнаха да строят язовир. Отклоняваха водите на реката и се опитваха да отслабят течението й, за да стане лесно манипулируема. Наставляваха всеки един неин завой, понякога я възпираха и пренасочваха...
Реката откликваше без да се съпротивлява, вярваща в хората.
Дойде ден, в който реката усещаше, че трябва да завие към морето. Водите и се бушуваха развълнувани, сребърно-слънчеви. Но хората я спряха. Колкото и да се бе старала реката, тя нямаше истински избор... Всичко беше само илюзия.
Всеки завой, всяко камъче, която беше загладила - всичко това беше изгубило значение.
Хората се опитваха да опитомят реката, не искаха тя да избира откъде да мине.
Защото това е река, все пак, как може една река да знае кое е добро за нея?
Реката се измори.
Всеки ден беше като предишния.
Празен и безкраен.
Хората си мислеха, че са надделяли...
Но една река никога не може да бъде сломена просто така. Тя може да утихне през месеците на маловодието, събирайки сили, гъвкава и привидно податлива, но дойде ли пълноводието...
Нищо не можеше да я спре.
Тя никога не се отказа.
Стигна морето. Сля се с вечността и беше щастлива.
"Аз сам мога, с всичко ще се справя!" - и малките детски пръстчета неуверено завързват и развързват възли, както ти си го научил преди малко. Момченцето те хваща за ръката и те дърпа със себе си, да ти покаже какво е направило. Когато нещо се развали, предлагаш му помощ, но то отказва. "Мога сам, ще се справя!" Подава ти хвърчилото, направено от яркожълти есенни листа. Поверява ти съкровището си, кара те да тичаш с него, обяснява ти.
Детски смях. Усмивка, съдържаща обещание. "Ще дойда пак. Ще се видим след седмица."
И напускаш сиропиталището, обратно в твоята реалност.
Щом излезеш, поривът те побутва, смразяващ и отрезвителен.
Поривът да живееш.
Да намериш смисъл.
Да бъдеш.
Да даваш.
Да се смееш и да продължаваш да драпаш напред.
Поривът винаги ще бъде някъде там, трябва само да му се оставиш да те намери.
Имали ли сте време, в което не сте били на себе си? Ама хич?
Явно ни се полагат около 4-5 такива дни годишно (ама не повече!), които са си по-гадни и от Ада!!
Не издържах дълго, но имах нужда от лошото настроение, от депресарския поглед над нещата, от ежедневния рев, етц...
Доста кофти! :D
И както изведнъж се появи, така и отшумя това ми състояние. Просто се изниза тихомълком през вратата докато си похапвах Nutella.
Да си ходи пък, не ми трябва!
И все пак, има някаква полза от такива периоди.
Действат като отрезвителен шамар...
Понякога трудните моменти си заслужават... Помагат ти да осъзнаеш много неща, важните неща... Най-вече това: имам най-невероятните приятели и семейство на планетата!! Нищо друго няма такова значение, когато разбереш, че въпреки всичко тези хора са до теб и винаги ще бъдат!
Общо взето нищо ново не казвам тук, но не се чувствам особено поетична днес...
За първи път си дадох сметка и защо никога не съм мразела понеделниците.
Понеделник означава, че неделя е в миналото.
Че предишната седмица е приключила, страницата е затворена.
Пред теб седи бял лист, готов да бъде запълнен.
Ново начало, готово да бъде запълнено с хубави неща :)
След известно време мълчание е мой ред да се завърна. Към старите навици. Към ентусиазма. Към вдъхновението. Да намеря обратния път към себе си.
Да спра да анализирам и да премислям.
Да действам без да мисля, а не да мисля без да действам.
Започнах да преоткривам себе си.
Открих себе си в мастилените следи по листа хартия. Във всеки един жерав, който възнамерявам да направя този месец. Разпознах се във философията на екзистенциализма. Слях се с публиката в деня на премиерата, гмурнах се в катарзиса.
Пях сама, съвсем сама, пред хора, които отминаха и никога повече няма да видя. Най-вероятно.
Зарадвах се на множество отворени врати. Една от тях крие тайна, която много бих искала да узная, но всичко с времето си.
Започнах да мисля.
Да танцувам лудешки.
Стъпка по стъпка изграждам себе си наново, събирайки парченцата от стария пъзел, добавяйки нови.
Не е лесно.
Но никой никога не е казвал, че ще бъде...
И все пак, важното е, че успявам. Бавно, мъчително, с много противоречиви настроения, преглътнати сълзи, премълчани думи, криви усмивки, тъжни песни, среднощни бдения, прочетени редове, въздишки, дивашки смях и песни, напипвам пътеката в сумрака.
Няма да изчезна. Няма да потъна. Никога няма да стана като тях.
Ново начало? Или нещо подобно...?
Не съм сигурна кое е по-вярно.
Важното е, че се случва!
:)
Всички имаме нужда от убежище. От подслон, който да ни прикрие в трудните моменти, място, където се чувстваме защитени и сигурни. Щастливи може би. Поне малко доволни и не толкова намръщени. Далече от всичко и всички, далеч от ежедневието, рутината, сивотата...
Но къде отиваш, когато това, от което се криеш, си самият ти? Какво правиш, когато имаш нужда да избягаш от себе си? Когато искаш да подредиш хаоса в главата си, да накараш хилядите гласове да спрат да се препират и да се надвикват и да успееш да изслушаш всички... И когато гласовете утихнат, да успееш да чуеш шепота на сърцето си, пулсирането на кръвта във вените, ритъма на дишането ти...
Понякога имаш нужда от тишина, от спокойствие, от затишие, от промяна. Да се махнеш не само от другите, но и от себе си, защото всъщност всичко е в главата ти, а мислите, които са се вкопчили в теб като бурени, са трудни за изкореняване. Много по-трудно е да се бориш с нещо, когато то те превзема отвътре, атакува цялата ти същност и поставя под въпрос всичко, което мислиш и в което вярваш. Трудно е, когато ти сам се подкопаваш. Не е непоправимо, но отнема време, енергия, емоции... И изисква правилното място.
Не знам кое е това място.
Не знам изобщо какво да търся.
Може би не е място, може би е човек?
И това не знам.
Но със сигурност знам едно...
Няма го...
Поне засега.
Най-лошото е липсата на желание да споделиш, да го изговориш.
А дори да искаш, думите присядат в гърлото ти и излизат тежки и тромави, неподходящи и недостатъчни.
Слушам тихия прибой на морето. Кротки, вълните се разбиват с въздишка и целувайки брега се сбогуват с него. Приседнала на едно паднало дърво наблюдавам света, слушам тихите шумове. Няма никой друг. Потъвам в мислите си, по-бистри от всякога. Не мога да избягам от тях. Някой ден всичко ще бъде наред... Мисля да си попея (:
Понякога забравям смисъла зад думите. Тежестта на всяка изречена сричка. Просто ги изговарям или изпявам, толкова свикнала с тях, че съм забравила... А трябва да се помни. Трябва да се помни.
I don't believe in forever. It's just too far away, too distant, too unreachable. I believe in now. I believe in this, in us, in you, in me. Whatever this means. Think of it anyway you want. It's here. It's ours. This is what matters the most. This moment, the instant. Nothing was ever meant to last forever. That would be stupid. Change is the driving force. Memory is what keeps us going. And hope? Hope is what burns at the bottom of our hearts, always. So cherish your life, every single minute in which you feel something good! :)
Чували сте, надявам се, че коалите не могат да живеят на места, където не расте евкалипт и поради тази причина тяхната естествена среда е Австралия. И все пак, няма да ви изнасям лекция тип Енимъл Планет, макар че бих могла, ако реша :)
Коалата е много любвеобилно животно. Тя обича своето евкалиптово дръвче и само него. Тя се вкопчва в него, когато ветровете се опитват да го пречупят, не го оставя и в най-поройния дъжд.
Ще ви разкажа за една малка коала, доста любопитна и странна. Тази коала обича своя евкалипт силно, истински, безрезервно, толкова много, че не намира думи да го опише. Понякога тя се сгушва в своето дръвче и затваря очи, забравяйки за света. В такива моменти тя не говори, макар че може, даже е доста приказлива, но точно тогава предпочита да запази думите си в тайна, заключвайки ги в съзнанието си. Цялата и същност крещи тези думи, те я изпълват до връхчетата на пухкавите и ушички, но тя не казва нищо. Страх я е? Да, така е. Понякога дори малката коала, изправила се така смело срещу света, се страхува.
Няма значение. Коалата си има евкалипта и евкалиптът си има коалата. Това стига. Не е нужно да се вдига шум около това.
Нашата коала ще спи усмихната, сбърчвайки нослето си от време на време.
Понякога от една дума се поражда друга. Понякога две. Понякога цял поток. А в още по-специални случаи се раждат идеи...
***
"Ако можехме..."
Толкова много неща щяхме да направим. Толкова много щяхме да променим. Но все не успяваме.
И все пак... това е тази, неговата история, на човекът, който намери начинa.
***
Часовникът безшумно измерваше безумния бяг на Времето. Не тиктакаше, не притискаше никого с досадния шум, който часовниците издават, но беше там. Следователно съществуваше. Следователно отброяваше секундите, минутите, часовете...Следователно времето съществуваше и тихомълком се изнизваше.
Вратата се отвори. Той се прибра.
Остави ключовете на масичката и спокойно се разходи из помещението. Харесваше му да слуша тихите шумове на живота. Стъпките, трафика, кръвта в тялото му, насекомите, кучето на съседите, плавното вдишване и издишване...
Приседна на стария фотьойл и се замисли за момент. Ирисите му потреперваха съвсем лекичко наляво-надясно, погледът му се бе зареял в нищото. Сякаш с взора си прожектираше съдържанието на съзнанието си във въздуха и го преглеждаше обстойно.
Поусмихна се и вдигна рамене лекичко.
Бръкна в джоба на сакото си и пръстите му обгърнаха миниатюрното стъклено шишенцесъс запушалка. Разгледа го на светлината на следобедното слънце, наблюдавайки през него прашинките, носещи се във въздуха. Отново се замисли. Усмихна се широко и бавно извади корковата тапичка. Погледът му придоби друг оттенък, съсредоточен и устремен, без следа от замечтаност.
Изведнъж!
Пак си беше там. Всичко си беше наред. Той седеше в същия онзи фотьойл и слагаше обратно запушалката на шишето. Но имаше нещо различно. Като че ли някакъв хладен бриз бе повял през стаята, прашинките смутено се носеха из пространството.
Светлината беше намаляла и омекнала. Сенките бяха по-дълбоки.
Това беше първата кражба, която той извърши.
Беше я планирал внимателно, всеки детайл преценен, всяка възможна ситуация прехвърлена през ума му.
Той беше първият, успял да открадне Време...
Оттогава стрелките на часовника направиха безброй много обиколки. Неуморно, непрестанно, животът си тече.
Оттогава той научи и преживя много. Натрупа много опит в кражбите.
Разбра как да запазва откраднатото.
Съхраняваше го в шишенцето. Взимаше пресметливо от моментите, в които не правеше нищо значимо, а просто "убиваше време". Той мразеше този израз. За него да убиваш време беше еквивалентно на много бавно и постепенно самоубийство, унищожение на същността и пропиляване на живота.
Често се чудеше. Размишляваше много.
Крадеше Време, запазваше го за в бъдеще, когато ще има нужда от повече от това, с което ще разполага на момента.
Той беше първият, единственият и може би последният Господар на Времето.
Никога не бе искал да живее вечно. Отиде си от този свят, погребаха го с шишенцето окачено на врата му. Никой не знаеше неговата тайна. И така трябва да бъде...
***
Споделям тази история, приятелю, надявайки се да се замислиш. За съжаление (или напротив?), ние с теб не знаем тайната. Не можем да запазим Времето. Не можем да помолим да ни го опаковат в кутия като за вкъщи и да го приберем в шкафа за черни дни или безсънни нощи, в които ни се струва, че няма достатъчно часове в денонощието.
Затова се учим. За да разберем как да боравим с Времето, защото макар и да не можем да го подчиним, можем да се научим да дружим с него.
Да, можем.
Просто трябва да отделим време на Времето.
***
- Не знам кога ще запазя време..... искам да кажа "намеря"...
Понякога имам чувството, че никой не ме разбира напълно. И това е окей.
Имам толкова много неща в главата, огромна част от които не успявам да облека в думи и да разнищя до край.
Не мога да се разбера. На моменти не мога да бъда обяснена.
И съм си добре така.
Защото съм аз. Защото това е част от мен.
Защото има неща в този живот, в този свят, които е по-добре да бъдат оставени недообяснени.
Енигми.
Понякога именно в тази незавършеност на нашето разбиране за тези неща се крие тяхната обаятелност.
Като морските вълни.
Как точно се получават?
Разбира се, че съм наясно, че си има научно обяснение.
Но аз не желая да го науча. Не искам (а и май не мога съвсем ;D) да го разбера.
И в това е красотата, в необясненото, в незавършеното, в неизказаното.
Защото единствено в момента, в който спреш да си задаваш въпроси, можеш напълно да почувстваш и да усетиш. Да се насладиш на красотата. Да оцениш факта, че това нещо съществува.
Аз ще съм тази, която ще те разсмива. Аз ще съм тази, която ще те прегърне силно. Аз ще хвана ръката ти в труден момент . Аз ще стоя до теб, обгърната в мълчание, просто присъствие.
Винаги ще съм до теб.
Аз ще бъда тази, която ще крещи от щастие, когато ти се случи нещо хубаво. Аз ще плача искрено, когато нещо не е наред, когато те боли. В добро и лошо.
Срещна я в любимото си кафене в един дъждовен юнски следобед. Пороят навън се изсипа внезапно и неочаквано, хората се бяха втурнали към най-близките заведения и сега неговото убежище, неговото малко, уютно кътче се беше пренаселило. Единственото свободно място беше на ниска масичка за двама в ъгъла, където вече бе седнало тъмнокосо момиче. Тя се беше зачела в стара, опърпана книга, когато той приближи и помоли да седне при нея.
Тя се усмихна лекичко и кимна.
Тиха музика се носеше из въздуха, джаз кавъри на известни песни. Любимата му компилация сега бе надвиквана от многото гласове, изпълващи пространството.
Не се сдържа и огледа лицето на непознатата: чисти, изразителни черти, гъсти мигли, бледи устни. Тъмната и коса се спускаше като завеси от двете му страни, обримчваща го в красива рамка.
Беше погълната от книгата.
Двамата поседяха в мълчание, тя все така зачетена, а той периодично отпиващ от чая с мляко.
След време любопитството му надделя.
- Какво четеш?
Тя вдигна бавно погледа си от страницата, мъчително откъсвайки очи от думите.
Показа му корицата - "Нощем с белите коне".
Той се усмихна широко.
-Обожавам Павел Вежинов.
- Невероятен е! - очите й грейнаха.
След като се представиха двамата се заговориха. Дъждът навън се успокои и хората полека се разотиваха, забравяйки за кафенето.
А то беше необичайно приятно - уютно и приветливо, приветстващо с аромати на кафе, чай и домашни сладки, красива музика, екзотична пъстра мебелировка, която беше невероятно удобна. Това беше неговото островче на спокойствието в големият град.
Разговорът им продължи дълго, прескачайки от тема на тема.
Тя беше необикновена. Цветна. Различна.
- А ти, освен че четеш много и обичаш да пътуваш, с какво се занимаваш?
- Колекционерка съм.
- Колекционерка? На какво?
- На спомени. На хубави спомени. - котешките и очи присветнаха в наслада.
- На спомени? Хората събират какво ли не, но как така спомени?
- Ами така. Изживяваш нещо хубаво. Стараеш се да направиш поне по един спомен на ден. Красив и топъл, нещо, към което да се връщаш във време на самота или тъга.
- Защо го правиш?
- А защо не? На този свят ние идваме и си отиваме. Всичко е преходно. Колкото и вещи да натрупаш, колкото и пари и знание, успехи и контакти... накрая оставаме само със себе си. И в онзи момент имаме само своите спомени, грижливо събирани и съхранявани през целия ни живот. Аз не искам да пропусна нито миг, нито една възможност за изживяване на нещо хубаво. Не искам времето да докосне спомените ми. Не искам да избледнеят. Искам да помня всеки един момент, в който съм била щастлива...
Думи непрочетени, неизричани, се отронват от устните ми и се понасят като семена от глухарче по въздуха.
"Познай себе си."
Поток от светлина
Нахлува през завесите
Наводнява сумрачната стая
(...)
Абстрактното произлиза от конкретното, когато представите за това конкретно се разлеят, а контурите му се размият. Тогава абстрактното, подобно на дихание излиза от ореховата черупка и се отскубва с въздишка, за да създаде нещо ново, неизмислено досега.
Слънцето грееше твърде ярко, за да бъде пренебрегнато.
Тони беше твърде убедителна.
Идеята беше твърде примамлива.
Най-хубавите неща се случват импулсивно!...
Доста разстроено пиано. Глас. Наместване на стол. Различни пръсти галят клавишите.
Музика. Навсякъде из града.
Много гласове се преплитат в едно, изпълват пространството под съпровода на роял. Насред самия подлез.
Познати лица, усмихнати хора, тълпа.
На лов за пиана из центъра. Още хора, разговори, непринуденост.
Детски смях. Големи любопитни очи.
Музиката събира хората, сближава ги, кара ги да забравят предразсъдъците и различията си. Мелодията те подхваща и те отнася нанякъде, неописуемо щастие изпълва цялата ти същност, струи от теб! Искаш да задържиш това усещане, да го споделиш, да го предадеш нататък, да го опишеш... Това е.. Това е..
Истинска наслада от живота.
Прекарах цял ден щурмувайки София с песен, с любими хора и запознавайки се с още и още. Споделяйки емоцията, радостта...
Водейки разговори, отдавна чакащи да бъдат проведени. Оглеждайки се в очи, които от много време не бях срещала. Щастлива.
И тепърва се навлиза в серията от подобни дни... :)
Усмивка, застинала на лицето ми.
Отражения в стъклото.
***
Това е.
Това което ме прави щастлива.
Това, което ме изгражда и ме превръща в това, което съм.
Заредена с позитивизъм и храна за размисъл.
Вътрешният човек, това е абсолютната същност, есенцията на личността.
Вътрешният човек няма възраст.
Той е само цвят, много цветове, вихрушка от емоции и вярвания. Съзвездие от мисли и надежди. Галактика от интереси.
Уникалност.
Прекарваме толкова много време, желайки да сме някъде другаде, да сме други, различни.
По-големи, по-слаби, по-умни, по-талантливи, по-арт, по-привлекателни, по-спортни, по-популярни, по-начетени, по-обичани, по-други.....
А всъщност, истината е, че просто трябва да се приемеш. Да видиш отвъд това, в което обикновено се втренчваш.
Да се зарадваш на това, което си, да ликуваш.
Защото друг като теб няма.
Моментите ще се изплъзнат, времената ще се променят, всичко ще е различно...
И ти ще гледаш назад с копнеж.
Отново недоволен и отнесен.
Недей.
Излез навън. Огледай се.
Почувствай.
Бъди.
Усещаш ли това? Аромат на люляк. Ябълкови дървета. Вишнови цветове.
Глътка нощен въздух.
Би трябвало да уча, но слушайки тази песен се отнесох за малко.
Не мисля, че мога да изразя достатъчно добре чувството, което тя отключи у мен.
Затова обичам музиката - достига точно там, докосва точно онази емоция, за която думите не стигат.
Мисля си...
За лято. Безкрайно, жарко, усмихнато, изпълнено със смях, слънце, шумът на вълните, припукването на огъня, безкрайно небе, милиони звезди, пясък, музика, дълги среднощни разходки, хора, любов, щастие, свобода...
За път, без посока, без цел, просто заради самото пътуване.
Приключения, нови места, нови хора.
Семейство.
Стари приятели.
Добре познатите места, отново и отново...
Спиране просто ей така, насред нищото, за няколко снимки.
Музика в колата.
Онова усещане, че този миг е тук и сега за теб, и принадлежи само на теб.
Че си свободен, далеч от всичко онова, което някога те е потискало.
Постерите за това събитие висят из цяла София. Пощенските кутии са задръстени с брошурки.
А аз се чудя.
Само аз ли забелязвам?
1984.
2 Minutes Hate.
Hate Week.
Левица.
Нещо в това ме вбеси ужасно много. Известна ирония?
"Ден на гнева"
А защо да нямаме и ден на омразата така като сме почнали???
Глупост.
Пълна глупост!
Ето това е масовият проблем - негативизмът във всеки един аспект, във всяко нещо, което правим.
За какво?
Кому е нужна гневна, лоша, отрицателна и изтощителна по неприятен начин емоция?
Стреснах се.
Накъде отиваме?
*не мога да намеря думи, с които да предам възмущението си от това цялото. не ми харесва изобщо тази идея. вместо да се организират протестни митинги, защо не се спретне една организация, която да реши проблемите, а не да създава нови?
Имах вдъхновение,
Но вече го нямам.
То се изпари
нейде в безкрайните
небеса на
рутината.
И аз не знам какво пиша
В този час никакъв един
Мислите ми падат като в киша
С глухо "цоп" прорязват те нощта.
Не знам как да започна, а вече виждам края
На мен, на теб, на нас, на тях, на всички.
Търся в мрака - не намирам.
Но в безумието си аз не спирам.
Не мога повече така.
Без да знам защо и как.
Чакам да ми подадеш ръка.
Безцелно лутам се
Ударих се във шкафа
Той ми се изсмя
Аз се намръщих
И как става пак така
че седя си тук сама
и тук, и там, и навсякъде
Поне пламти у мен мечта.
Но какво да я правя тази мечта
Като друг пламък, още незапален
Желае да пламти
И фитилът си стои?
Какво се случи
че все разминават се така
добрите неща?
Защо не може да става лесно,
спонтанно, като песен, надигаща се в гърдите ти?
А навън е късно, няма звезди
Дишам дълбоко, но сън не ме лови.
Абе не знам какво става,
защото веждите хвърлят сянка на носа
а него го няма.
Сърди се на жирафът в клетка,
който вярва, че е свободен,
че светът е затворен зад решетките
и всички го гледат с очакване да ги спаси.
"Ей сегичка, след малко" казва той, ровейки с копито и похрупва пак тревица и листа.
А носът се сърди, бърчи се и разширява
ноздри две на брой,
"Този жираф е неразбран,
а аз, мислителят, съм в сянката на тази една вежда.
Която гъста, неоскубана и зла,
получава
цялото внимание."
Винаги съм бягала от тъгата, алергична съм към нея.
Щастието е моят опиат.
Но напоследък виждам, че повечето хора не са така. Те сякаш са пристрастени към страданието, макар да не си го признават директно.
Но как така? Защо?
Били по-продуктивни. Тогава не мислели, само чувствали. Само тогава се чувствали истински живи. Само тогава пишели добре.
Замислих се, че повечето велики артисти са имали изключително трудни животи.
Тогава явно само аз съм наобратно.
Но аз не съм велика.
Аз съм аз.
Просто.
Няма значение. Вярвам, че не трябва да си губим времето в тъга.
Че не си заслужава да плачеш, докато все още има за какво да се смееш. Да мразиш, докато има кого да обичаш. Да се отчайваш, докато има за какво да живееш, неща, които искаш да направиш. Не трябва да се ядосваш, когато има редица причини да си горд със себе си.
Винаги. Без изключения.
Не си заслужава да страдаш заради някого, който не може да те оцени.
Не си заслужава да страдаш, защото си решил, че това те дефинира.
"Cause you know, I don't do sadness not even a little bit. Just don't need it in my life don't want any part of it. I don't do sadness, hey I've done my time looking back on it all then it blows my mind, I don't do sadness so been there. Don't do sadness just don't care."
