Порив.

Стоманено-сиво небе сутрин.

Същите лица, същите коридори.

Поредната година.

И някъде там, навън, вятърът се бунтува.

"Аз сам мога, с всичко ще се справя!" - и малките детски пръстчета неуверено завързват и развързват възли, както ти си го научил преди малко. Момченцето те хваща за ръката и те дърпа със себе си, да ти покаже какво е направило. Когато нещо се развали, предлагаш му помощ, но то отказва. "Мога сам, ще се справя!" Подава ти хвърчилото, направено от яркожълти есенни листа. Поверява ти съкровището си, кара те да тичаш с него, обяснява ти. 

Детски смях. Усмивка, съдържаща обещание. "Ще дойда пак. Ще се видим след седмица."

И напускаш сиропиталището, обратно в твоята реалност.

Щом излезеш, поривът те побутва, смразяващ и отрезвителен.

Поривът да живееш.

Да намериш смисъл. 

Да бъдеш. 

Да даваш.

Да се смееш и да продължаваш да драпаш напред.

Поривът винаги ще бъде някъде там, трябва само да му се оставиш да те намери.