В търсене на Истинското.

След известно време мълчание е мой ред да се завърна. Към старите навици. Към ентусиазма. Към вдъхновението. Да намеря обратния път към себе си.
Да спра да анализирам и да премислям.
Да действам без да мисля, а не да мисля без да действам.

Започнах да преоткривам себе си.
Открих себе си в мастилените следи по листа хартия. Във всеки един жерав, който възнамерявам да направя този месец. Разпознах се във философията на екзистенциализма. Слях се с публиката в деня на премиерата, гмурнах се в катарзиса.
Пях сама, съвсем сама, пред хора, които отминаха и никога повече няма да видя. Най-вероятно.
Зарадвах се на множество отворени врати. Една от тях крие тайна, която много бих искала да узная, но всичко с времето си.
Започнах да мисля.
Да танцувам лудешки.
Стъпка по стъпка изграждам себе си наново, събирайки парченцата от стария пъзел, добавяйки нови.
Не е лесно.
Но никой никога не е казвал, че ще бъде...
И все пак, важното е, че успявам. Бавно, мъчително, с много противоречиви настроения, преглътнати сълзи, премълчани думи, криви усмивки, тъжни песни, среднощни бдения, прочетени редове, въздишки, дивашки смях и песни, напипвам пътеката в сумрака.
Няма да изчезна. Няма да потъна. Никога няма да стана като тях.
Ново начало? Или нещо подобно...?
Не съм сигурна кое е по-вярно.
Важното е, че се случва!
:)