Реката.

Имаше една река.

Буйна и пенлива, тя извираше от най-високата планина. Понякога беше дива и неукротима, а друг път кротка и спокойна. 

Рядко срещаше трудности по пътя си, никога не спираше пред нищо. Преминаваше и през най-упоритите места, през най-дебелите камъни, успяваше да прехвърли и най-устойчивите бентове. Нищо не можеше да я опитоми. Беше несломима.

След време реката зави надясно. Появиха се други реки и хора по пътя й. Много от тях пресичаха коритото й, някои оставаха, други отминаваха. Всеки оставяше своя отпечатък на брега. Малцина бяха допуснати до най-дълбоките части на реката, защото пътят до тях беше много труден.

Един ден обаче започнаха да строят язовир. Отклоняваха водите на реката и се опитваха да отслабят течението й, за да стане лесно манипулируема. Наставляваха всеки един неин завой, понякога я възпираха и пренасочваха...

Реката откликваше без да се съпротивлява, вярваща в хората. 

Дойде ден, в който реката усещаше, че трябва да завие към морето. Водите и се бушуваха развълнувани, сребърно-слънчеви. Но хората я спряха. Колкото и да се бе старала реката, тя нямаше истински избор... Всичко беше само илюзия.

Всеки завой, всяко камъче, която беше загладила - всичко това беше изгубило значение.

Хората се опитваха да опитомят реката, не искаха тя да избира откъде да мине.

Защото това е река, все пак, как може една река да знае кое е добро за нея?

Реката се измори.

Всеки ден беше като предишния.

Празен и безкраен. 

Хората си мислеха, че са надделяли...

Но една река никога не може да бъде сломена просто така. Тя може да утихне през месеците на маловодието, събирайки сили, гъвкава и привидно податлива, но дойде ли пълноводието...

Нищо не можеше да я спре.

Тя никога не се отказа.

Стигна морето. Сля се с вечността и беше щастлива.

Свободна.