Съхрани го.

Понякога от една дума се поражда друга. Понякога две. Понякога цял поток. А в още по-специални случаи се раждат идеи... 

***

"Ако можехме..."

Толкова много неща щяхме да направим. Толкова много щяхме да променим. Но все не успяваме.

И все пак... това е тази, неговата история, на човекът, който намери начинa.

***

Часовникът безшумно измерваше безумния бяг на Времето. Не тиктакаше, не притискаше никого с досадния шум, който часовниците издават, но беше там. Следователно съществуваше. Следователно отброяваше секундите, минутите, часовете...Следователно времето съществуваше и тихомълком се изнизваше.

Вратата се отвори. Той се прибра. 

Остави ключовете на масичката и спокойно се разходи из помещението. Харесваше му да слуша тихите шумове на живота. Стъпките, трафика, кръвта в тялото му, насекомите, кучето на съседите, плавното вдишване и издишване... 

Приседна на стария фотьойл и се замисли за момент. Ирисите му потреперваха съвсем лекичко наляво-надясно, погледът му се бе зареял в нищото. Сякаш с взора си прожектираше съдържанието на съзнанието си във въздуха и го преглеждаше обстойно. 

Поусмихна се и вдигна рамене лекичко. 

Бръкна в джоба на сакото си и пръстите му обгърнаха миниатюрното стъклено шишенце със запушалка. Разгледа го на светлината на следобедното слънце, наблюдавайки през него прашинките, носещи се във въздуха. Отново се замисли. Усмихна се широко и бавно извади корковата тапичка. Погледът му придоби друг оттенък, съсредоточен и устремен, без следа от замечтаност. 

Изведнъж!

Пак си беше там. Всичко си беше наред. Той седеше в същия онзи фотьойл и слагаше обратно запушалката на шишето. Но имаше нещо различно. Като че ли някакъв хладен бриз бе повял през стаята, прашинките смутено се носеха из пространството. 

Светлината беше намаляла и омекнала. Сенките бяха по-дълбоки.

Това беше първата кражба, която той извърши.

Беше я планирал внимателно, всеки детайл преценен, всяка възможна ситуация прехвърлена през ума му. 

Той беше първият, успял да открадне Време...

Оттогава стрелките на часовника направиха безброй много обиколки. Неуморно, непрестанно, животът си тече.
Оттогава той научи и преживя много. Натрупа много опит в кражбите.
Разбра как да запазва откраднатото.
Съхраняваше го в шишенцето. Взимаше пресметливо от моментите, в които не правеше нищо значимо, а просто "убиваше време". Той мразеше този израз. За него да убиваш време беше еквивалентно на много бавно и постепенно самоубийство, унищожение на същността и пропиляване на живота.
Често се чудеше. Размишляваше много.
Крадеше Време, запазваше го за в бъдеще, когато ще има нужда от повече от това, с което ще разполага на момента.
Той беше първият, единственият и може би последният Господар на Времето.
Никога не бе искал да живее вечно. Отиде си от този свят, погребаха го с шишенцето окачено на врата му. Никой не знаеше неговата тайна. И така трябва да бъде...
***

Споделям тази история, приятелю, надявайки се да се замислиш. За съжаление (или напротив?), ние с теб не знаем тайната. Не можем да запазим Времето. Не можем да помолим да ни го опаковат в кутия като за вкъщи и да го приберем в шкафа за черни дни или безсънни нощи, в които ни се струва, че няма достатъчно часове в денонощието.
Затова се учим. За да разберем как да боравим с Времето, защото макар и да не можем да го подчиним, можем да се научим да дружим с него.
Да, можем.
Просто трябва да отделим време на Времето.
***
- Не знам кога ще запазя време..... искам да кажа "намеря"...