Но вече го нямам.
То се изпари
нейде в безкрайните
небеса на
рутината.
И аз не знам какво пиша
В този час никакъв един
Мислите ми падат като в киша
С глухо "цоп" прорязват те нощта.
Не знам как да започна, а вече виждам края
На мен, на теб, на нас, на тях, на всички.
Търся в мрака - не намирам.
Но в безумието си аз не спирам.
Не мога повече така.
Без да знам защо и как.
Чакам да ми подадеш ръка.
Безцелно лутам се
Ударих се във шкафа
Той ми се изсмя
Аз се намръщих
И как става пак така
че седя си тук сама
и тук, и там, и навсякъде
Поне пламти у мен мечта.
Но какво да я правя тази мечта
Като друг пламък, още незапален
Желае да пламти
И фитилът си стои?
Какво се случи
че все разминават се така
добрите неща?
Защо не може да става лесно,
спонтанно, като песен, надигаща се в гърдите ти?
А навън е късно, няма звезди
Дишам дълбоко, но сън не ме лови.
Абе не знам какво става,
защото веждите хвърлят сянка на носа
а него го няма.
Сърди се на жирафът в клетка,
който вярва, че е свободен,
че светът е затворен зад решетките
и всички го гледат с очакване да ги спаси.
"Ей сегичка, след малко" казва той, ровейки с копито и похрупва пак тревица и листа.
А носът се сърди, бърчи се и разширява
ноздри две на брой,
"Този жираф е неразбран,
а аз, мислителят, съм в сянката на тази една вежда.
Която гъста, неоскубана и зла,
получава
цялото внимание."
Няма коментари:
Публикуване на коментар