happythankyoumoreplease.

знаеш ли кое е най-прекрасното усещане на света?

....да попаднеш точно на това, от което си имал нужда най-много. без да си знаел предварително какво е това. просто ей така.
 и всичко е друго. 

винаги съм смятала, че this too shall pass е най-добрата житейска философия в трудни моменти. 

"и това ще мине."

                                                                         -колко утешително. успокояващо. упояващо.

наистина, с времето всичко минава...

...покрай нас.

а ние стоим пасивни, чакайки, очаквайки, обнадеждени и смачкани едновременно. 

 оставяме се по течението. 

а всъщност.... може и да не.......

можеш и по друг начин. 

Charlie: Did you play sports when you were a kid?

Sam: Yeah.

Charlie: Remember ‘walk it off’? No matter what happened, right? I mean your eyeball could be, like, hanging out of its socket. Coach would run over, scoop you up, go ‘You’re alright kid, just walk it off’.

Sam: Ha, yeah.

Charlie: And I’m sure a few of those times I was legitimately hurt, but just having this concept ‘walk it off’, I don’t know, as a way to heal myself… it worked. I just walked that shit off. I’ve been feeling lately I’m maybe more resilient than I’d thought. Who knows? Maybe I’ll feel differently in five years.

walk it off. 

активно. напористо. устремено. осъзнато.

стаята.

"мен не ме е страх.

не, не ме е.

тя не ме плаши, не ме натъжава твърде много.

не се боя да вляза в стаята.

само че.... не скоро. 

изобщо не скоро.

но ме ужасява мисълта, че ще погълне други.

любими.

очи, лица, извивките на шиите им, раменете...

ръцете, които изящно изместват въздуха, изграждат, творят, събарят, рушат...

тялото. душата. 

стаята е липса, безвъзратно отсъствие.

мразя я, мразя колко безсилни сме, щом вратата се отвори.

мразя мисълта, че...

..................."

хайде!

Време е да съберем багажа

И да отпрашим някъде далече оттук

Време е да забравим всичко

Да оставим всичко зад нас

Да зарежем света

stop looking.

STOP looking. 

stop thinking

stop analyzing

stop playing out scenes in your head.

stop questioning

stop wondering

just be here... now.

good things will find their way to you 

anyways,          but easier

now

give yourself a chance to be surprised

loosen up

don't be so tight 

                                   & tense.

give in to the moment,

go with the flow

for once...

вкусът на приключението.

прибираш се вкъщи и отваряш хладилника.
обичайните неща.
и един слънчевожълт усмихнат банан.
заглеждаш се в него и те осенва една мисъл... та този банан е видял повече свят от теб!
пропътувал е през атлантическия океан, за да се озове точно при теб, точно в твоя хладилник, за да го забележиш в този ден.
появил се е на бял свят някъде в еквадор, нежно обгърнат от клоните на банановото дръвче, или, както той си го знае, "мати".
слънчевите лъчи внимателно са го огрявали, ден след ден, дарявайки го със светлина и обич.
две ръце, две напълно непознати човешки ръце, на човешко същество със своя собствена история и свят, са откъснали този банан, когато е започнал бавно да узрява...
тези ръце са го предали на друг чифт ръце, а те - на други и така нататък... този банан е бил натоварен на самолет (или кораб?) и е бил докаран до европа и после е пропътувал кой знае колко още, за да се озове в онова малко симпатично магазинче през улицата, където грижовно е било подреден при другите плодове от учтивия продавач с усмихнатите сини очи.
и ти, точно ти си взел точно този банан и сега той ти принадлежи. а в него са стаени толкова късчета от човешки истории, толкова тайни мисли, предадени от пръстите на гладката кора...
и сега осъзнаваш....
това си е цяло приключение, заключено в 80тина грама кашава сладост.
приключение, с дъх на банан! :) 

прехвърчащо.

Музиката е емоция, която кара въздуха да трепти.

***

Прави всичко като дете - с онази чиста искреност, с онази съсредоточеност на човек, започнал да вижда и открива света, с онази детска, неутолима страст...

***

Звездите са мъртви, ние виждаме светлината на миналото.. Когато вдигнем поглед към небето, се връщаме назад в историята. И точно като малките светлинки на небосвода, спомените за хората, които ние сме изгубили, които светът е изгубил, греят в умовете и сърцата ни и ще греят още дълго... Вселенска обич.

***

С разтворени обятия и усмивка на лице (: 

някой някъде.

някой някъде

обича

свири

мечтае

взира се в звездите

някой някъде

отрича

вика

ридае

проклина луната

някой някъде

поема първа

глътка въздух

някой някъде 

издишва

дим

някой някъде

сме всички

някой някъде 

е аз

някой някъде
е нечия мишел

някой някъде..,

цигарен дим.

последна цигара, последна метафора.

добре де, излъгах.

за метафората. 

палиш, вдишваш, издишваш.

гледаш как отровата гори между пръстите ти.

малко пламъче, което тихичко изсъсква, когато си дръпнеш.

не пушиш цигарата. само я гледаш как изгаря.

мислиш си за всичко.

           
                за преди.

   за сега.

                  за после.

последна цигара...

                и сбогом Аз. 

на всяка манджа мерудия или мухата.

имало едно време една муха.

не мъничка и миличка винена мушица, а една такава тлъста и черна, с космати крачка.

от онези досадните, които бръмчат около главата ти през лятото. 

от онези, които не можеш да изгониш.

онези, които имат наглостта да ти кацат по храната и да ти се бъркат в работата.

та тази муха, една от многото такива мухи по света, страшно много искала да се хареса на всички. опитала се да се преструва на пеперуда, на пчеличка, на майски бръмбар, но в същността си винаги си оставала муха.

бръмчала най-силно от всички насекоми и летяла най-бързо и главозамайващо в отчаян опит да привлече внимание.

видела ли отворена врата, набутвала се вътре неканена.

видела ли храна, накацвала я хубавичко.

въртяла се около главите на хората, занимавайки ги със себе си, отчаяна, жадна да бъде центъра на всичко.

за известно време успявала да залъже околните. но за кратко. 

защото не можеш да си нещо което не си.

мухата разочаровала всички с лъжите и преструвките си.

само защото искала да бъде на всяка манджа мерудия, мухата изгубила толкова много. 

носталгично.

снимки, мигове, лица.

време, снимки.

лица, лица, лица, тъжни, усмихнати, уплашени, триумфиращи, човешки лица.

моментите запечатани на снимките. 

спомените изникващи в ума ти.

моментите между снимките.

хилядите моменти, неувековечени със щракване.

но завинаги в главата ти.

гледаш и мислиш.

спомняш си.

как всичко се е изплъзнало.

там си бил, изживял си го.

било е хубаво.

но е минало.

носталгия.

къса ми се сърцето....

искам пак. още. 

там.

До бъдещото (пораснало) мен. И до теб също. Това е за всички.

Поощрявай децата си.

Не се дръж зле с тях, когато се провалят в нещо.

Насърчавай мечтите им, колкото и смели и недостижими да са.

Не ги побутвай към посредственост. 

Научи ги да скачат в неизвестното, да грабят от живота, да са импулсивни, непредсказуеми, широко-скроени.

Научи ги да обичат пътя, сподели света с тях.

Нека да бъдат с някого, когото обичат.

Ако вече порасналото ти дете не е във връзка, не го подтиквай към подобие на връзка, без чувства, фалшиво и безсмислено, с човек, към когото не изпитват нищо.

Научи ги да търсят Истинското.

Да имат очи за красивото.

Нека витаят в облаците, но все пак не забравяй да ги научиш и винаги да държат единия си крак на земята, като котва. Нека имат опора.

Но нека тази опора да не се превръща във фокуса на живота им.

Нека са любопитни и ненаситни. 

Нека падат.

Научи ги да не се страхуват от падането, научи ги да стават и да изтупват прахта от дрехите си.

Научи ги да понасят болката.

Научи ги да не се страхуват от страха.

Но и нека не се ръководят от него.

Нека следват сърцето си и да търсят Нещото, което ги прави щастливи.

И нека правят всичко с много любов.

Ти можеш само да повлияеш на живота им, но не им се бъркай.

Насочвай ги, но не ги манипулирай.

Научи ги да бъдат горди и свободомислещи, научи ги да отстояват своето, да се борят за това, в което вярват, дори и когато не е в тяхна полза.

Нека не свеждат глава. 

Никога.

За да не угасне светлината в сърцата им. 

linger

дихание

трепет

порив

порой

копнеж

levity

дихание

как ухаят липите

на лято, шепот, мигове безчет

моменти не крадени, а наши.

как тихо си отива слънцето, 

с мека светлина, 

окъпваща миглите ми.

и ето, изгряват звездите

и нощният въздух 

танцува със завесите

шумът от пътя ме приканва, обещава

свобода.

тихо/не чакам теб.

покривът беше празен и, учудващо, тих.

последните слънчеви лъчи падаха косо по все още топлия цимент и хвърляха меки сенки.

босите ми крака шляпаха към ръба уверено, избягвайки острите малки камъчета, които кой знае как се бяха озовали там. 

присядам близо до края и отпивам от сайдера.

газираната прохлада се разлива вътре в мен.

оглеждам се. пусто. спокойно.

спуснати завеси. все още е твърде светло, за да се виждат очертаните силуети и сенки на стотици чужди животи, оградени от прозорци. 

улицата е празна, но очакваща.

какво, кого, защо?

и тя, като мен, не знае.

аз никога не съм знаела.

но чакам. 

ще бъда тук, когато последните лъчи отминат и луната излезе да поздрави цъфналите дървета.

ще бъда тук, когато дъждът закапе.

но ти не ме търси.

ти ще си другаде.

ти ще си там

не чакаш.

аз вече не чакам теб. 

чакам неизвестното, усмихвам му се кротко.

допивам сайдера и тръгвам 

към него. 

абдъс.

На семенцето му е писано да издигне снага някой ден.

Ще дойде време, ще тупне някъде и ще се сбогува завинаги с родното си място.

Вятърът ще го подеме и ще го разнася из света дни и нощи, докато не се укроти и не го изпусне някъде.

Семенцето ще се сгуши в някоя дупчица в земята и ще зачака.

Ще му е топличко и уютно.

Ще стои и ще се надява. 

Ще дойде ден, в който то ще усети. 

Семенцето ще покълне, ще пусне коренчета.

Крехкото стъбълце ще пробие упоритата почва и то доволно ще се изправи.

Стръкчето ще расте и ще заяква, свежо, младо, изпълнено със сили. 

Стъбълцето ще се превърне в ствол, клончетата в клони, листенцата в листа.

Тези листа ще опадат, дръвчето ще утихне за малко. 

Ще дойде пролет, ще се разлисти.

Ще цъфне с най-уханните и пъстри светове.

Години наред, дървото ще протяга клони към облаците, към небето, към слънцето и звездите.

Ще приветства дъжда, ще приема снега без ропот. 

Ще очаква пролетта и лятото.

Ще благодари на почвата за всичко.

Всяко семенце има бъдеще. 

катарзис.

Смей се до сълзи. Плачи с глас. 

От сърце...

Джоузеф Конрад казва: "Ние живеем, както и сънуваме - сами".

Никой не може да разчете душата ти както ти можеш. Никой никога няма да разгадае хаоса на сърцето ти. Не се надявай.

Имаш само себе си в този живот.

Само себе си и сърцето си. 

Сам избираш на кого да го дадеш.

Имаш само един живот.

Затова прави всичко от сърце.

Искрено.

Истинско.

Не се прикривай. Не отвръщай погледа си. 

Остани.

“I regret that it takes a life to learn how to live…
Because if I were able to live my life again, 
I would do things differently.
I would change my life.”

—	Jonathan Safran Foer

На прага.

Имало е моменти, в които усещах тежестта на целия свят върху себе си. 

Можех да събера в сърцето си чужди вселени, да приютя галактики и звезди, докато в същото време се опитвах да се оправя и със собствения си объркан свят. Всичко беше наопаки, като джоб, обърнат навън. Носех на плещите си десетки съзвездия от мисли и проблеми, мечти и надежди, реки от сълзи редом с въпроса "Защо?..."

Днес не е така. Всичко е наред.

Поне за мен.

Днес няма да се оглеждам по улиците за тъжни лица, сърцето ми няма да се свива, защото не мога да понеса всичката мъка...

Днес се вслушвам в света и го чувам по различен начин.

Премрежвам очи и колите, профучаващи по булеварда, вече са само поток от светлините на човешкия живот. Съдби и погледи се пресичат непрекъснато, във всеки един миг нещо се създава, а друго се руши.

Ако се оставя на въображението си, уличният шум звучи като прибоя на вълните.

Чувствам се добре. На място.

Днес се вслушвам и чувам хармонията. Чувствам се на прага на безкрайността. Толкова мъничка, трошица, прашинка... и това не ме плаши.

Намирам се. 

Всичко е наред.

Поне за мен.

човекът на стълбището.

всеки ден по едно и също време, той е там.

просто си седи, увит в одеяло, с чаша чай или кафе в ръка.

стотици чифтове крака минават покрай него, погледите го пренебрегват, за тях той е невидим. 

а той наблюдава. рисува, свири, подрежда.

човекът на стълбите се усмихва на очите, които се спират на него.

-Ръцете ми са прегръщали толкова хора, обгръщал съм толкова истории и светове в обятията си. Очите ми са събрали толкова много истини и лъжи, толкова цветове и форми. А виж ме сега... Но не мисли, че съм нещастен или отчаян. Животът ме хвана в примката си, но аз не го виня. Не виня и себе си. Просто така се случи. Какво можех да направя? Времето не чака никого. Затова и аз не го чакам, запълвам го с действие. Опитвам се да предам това, което съм научил. Който иска идва и си говори с мен. Никого не карам. От никого нищо не очаквам. Нищо не изисквам.
Просто продължавам.
Без цел, без посока. Но не спирам да се оглеждам. Не спирам да забелязвам.
Откривам толкова много причини, успявам за миг да се уверя, че има смисъл......

става късно. човекът събира нещата си и се отправя кой знае накъде. скоро пак ще се видим.

нови старости, стари новости.

нищо ново под слънцето, демек.

всичките ни проблеми произтичат от това, че ни пука твърде много.

твърде много ни е грижа.

не за нас или за другите, а за това как ще реагират другите и какво ще си помислят хората.

твърде много ни пука за неща, които не можем да променим, паднали дървета, които не можем нито да преместим, нито да прескочим...

а то решението е много простичко...

просто трябва да спрем да премисляме всичко. трябва да спрем да го преживяваме.

лекота...

йоло?

нещо такова, да. 

животът е толкова по-забавен, когато няма какво да губиш.

а и както марк твен е казал, след двадесет години ще съжаляваме много повече за нещата, които НЕ сме направили, отколкото за тези, които сме. 

EVERYTHING IS REEEEEEEENT.

като часовник без стрелки.

- Мамо, мамо, виж това!!

- Не мога сега, миличко, имам работа...

- Мамо, само за минутка, изслушай ме де!

 - Слънчице ненагледно мое, обещавам ти, че ще ти обърна внимание след малко.

- Мамо... 

- когато порасна, ще стана часовник без стрелки. 

няма да тиктакам. 

няма да избързвам. 

няма и да чакам. 

ще бъда там, както и тук. 

ще си бъда аз.

безмълвно присъствие.

няма да знача нищо.

времето няма да съществува за мен.

надявам се, че и аз за него.

сега. не после. 

с е г а.

Beyond.

There is a brokenness
out of which comes the unbroken,
a shatteredness
out of which blooms the unshatterable.
There is a sorrow
beyond all grief which leads to joy
and a fragility
out of whose depths emerges strength.

There is a hollow space
too vast for words
through which we pass with each loss,
out of whose darkness
we are sanctioned into being.

There is a cry deeper than all sound
whose serrated edges cut the heart
as we break open to the place inside
which is unbreakable and whole,
while learning to sing.
-Rashani,1991

прости математически факти за душата.

уравнения и неравенства.

системи и графики.

неразбории всякакви.

има графики, които рисуват. има системи, които нашепват древни тайни.

има неравенства, които дефинират света.

съществуват уравнения, които пеят и такива, които мълчат и слушат.

всякакви ги има. 

проблемът идва, когато започнем да ги сравняваме.

това било по-голямо, онова по-положително, трето силно отрицателно... 

има ли значение?

все пак, тези изрази имат общи решения, пресичащи се части...

и точно тези части са значимите. а не разликите.

разликите са просто разлики.

те са там.

те не правят едните по-добри от другите.

просто ги правят по-други. 

общите компоненти са ключовите.

it's complicated...

...ама не е. 

Когато обичаш някого, се опитваш да го разбереш.

Когато държиш на някого, му го показваш и си толерантен към него. Не му правиш сцени. 

Оставяш му въздух, изслушваш го, държиш се добре. Благодарен си и оценяваш какво прави за теб.

Всъщност, цялата работа е много простичка...

Сгафил си, нещо не е наред, не си съгласен.... говори. Кажи си го.

Не е нужно да има драма и интрига, за да е вълнуващо. И без друго всички си имат достатъчно зверчета в мислите и без най-близките им да им пращат още. 

Но ти отказваш да видиш. Преплитат пръстите си и ги вдигаш пред очите ти. Погледът ти е премрежен, а ти виждаш парченца от цялата картина, точно онези парченца, които искаш да видиш, онези, които ти е удобно да видиш.

Пустата човешка гордост. Глупавите страхове. Безпочвените притеснения.

Те са в състояние да разрушат и най-красивото.

Аз няма да се пусна от въртележката. Кокалчетата ми побеляват от стискане. Студенината на желязото пари ръцете ми. Трябва да си почина за малко. Трябва да си проветря главата и да успокоя пулса си. После пак ще се кача, надявайки се на по-добро. 

Out of our minds and out of time.

Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' 

Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya'

ooooh ooooh

На ръба...

Тя ходеше по тесния бордюр, тази тънка граница между профучаващите коли и празния, широк тротоар с разбити плочки. Крак пред крак, пристъпвайки на пръсти, от време на време тя губеше баланса си, но някак си винаги се задържаше. Разперваше ръце като птица и намръщваше веждите си. Гледаше устремено напред. Не бързаше. Имаше някакъв хъс, някаква необяснима сила струеше от силуета й.

Няколко часа по-късно тя седеше да стълбите пред старата сграда с колоните, онази, пред която много хора обичаха да си уговарят срещи. Беше седнала точно на ръба, там където линиите на стълбите се събираха и изпъкваха напред, сякаш опитвайки се да надскочат себе си. Музика се носеше от слушалките в ушите й, тя  винаги увеличаваше максимално звука и макар че се притесняваше, че това може да й докара проблеми в бъдеще, не можеше да се откаже от този си вреден навик.

Изглежда не чакаше никого - просто си седеше и наблюдаваше. Сякаш бе слязла за малко от безумната въртележка на забързания ден, светът бе забравил за нея. Гледаше хората, гледаше радостта в очите им, когато зърнат очаквания приятел, укора, когато този приятел е закъснял, прегръдките, смеха, любовта... Обичаше тази искреност у хората и никога не пропускаше случай да й се порадва малко, толкова рядко виждаше това около себе си... Седя така замечтана и леко усмихната целия следобед.

Когато слънцето започна да залязва и обагри ниските облаци в розово и оранжево, тя стана и си тръгна.

Ходеше бавно, вдишваше вечерния въздух, държеше се сякаш имаше цялото време на света. 

Когато влезе във входа си и се отправи към апартамента, тя впери поглед в пода, както винаги, внимавайки да се движи точно в средата на коридора така, че отраженията на лампите в лъскавите плочки да се движат пред нея и да минават точно там, където линиите на плочките се пресичаха на кръст. Имаше чувството, че стъпва по безкрая.

***

На другия ден се успа и се втурна навън, пропускайки закуската, любимото и време от деня... Просто поредния ден.

Като че ли...

Като че ли понякога виждаме единствено нещата, които ние сме правили за даден човек, но забравяме всички онези, които той е направил за нас. 

Понякога просто е по-удобно да забравим, да откажем да видим чуждата гледна точка и да разберем. По-лесно е да не си спомняме изобщо.

А най-лесно е да се нацупим и да чакаме другия да долази при нас и да ни се моли за прошка, дори и да не сме особено прави...
Помня всяка дума, всеки жест, всеки разговор. И твои, и мои. Помня всички пъти, в които някой е бил до мен или се е застъпил за мен. Да, не помня само моята страна на историята.
Винаги се опитвам да помня всичко...

Като че ли правилните спомени са една основните подпори на приятелството. Истинските спомени, в които не е пропуснат и миг... 

Когато бяхме деца всичко беше различно.

Нямаше я гордостта.

Нямаше го този инат.

Нямаше го и страхът да признаеш грешката си.

Единственото, което имаше значение, беше играта.

И приятелството.

Сърденето продължаваше най-много десет минути, не се превръщаше в тримесечна тягостна игра на мълчанка. 

Егото не значеше повече от подкрепата. 

Извинението тежеше повече от правотата.

А какво сме ние сега? Просто поотраснали деца... защо да правим всичко сложно? (:

просто един ден,

заменям лошото настроение с вдъхновение.

идея. а пък някой ден... скоро.

китарата, гласът, думите, 

акорд. втори. трети.

so much for solitude. 

Рамки.

"Подгответе кратка презентация, в рамките на 5 минути..."

***

По стените бяха окачени красиви ренесансови картини с леко помътнели цветове и потъмнели златни рамки.

***

"Искам очила с квадратни рамки!"

***

Рамкирани снимки на семейството се виждаха на почти всяко рафтче и полица в дневната.

***

Поставяме рамки на всичко и всички. Поставяме рамки на спомените си, поставяме рамки на погледа си, поставяме рамки на изкуството... Поставяме рамки на самите себе си. 

И точно като мимове се затваряме в невидимата кутия. 

А после, забравили, че кутията е само преструвка, не можем да излезем от нея. 

Задушаваме се в собствените си илюзии. Планираме бъдещето, слагаме рамки на мислите и мечтите си. Чертаем граници с въображението си, играем на сигурно, без да се замисляме за света отвъд.

Ще си купя очила без рамки, а снимките ще лепя направо на стената, цветни спомени на студената мазилка.