...ама не е.
Когато обичаш някого, се опитваш да го разбереш.
Когато държиш на някого, му го показваш и си толерантен към него. Не му правиш сцени.
Оставяш му въздух, изслушваш го, държиш се добре. Благодарен си и оценяваш какво прави за теб.
Всъщност, цялата работа е много простичка...
Сгафил си, нещо не е наред, не си съгласен.... говори. Кажи си го.
Не е нужно да има драма и интрига, за да е вълнуващо. И без друго всички си имат достатъчно зверчета в мислите и без най-близките им да им пращат още.
Но ти отказваш да видиш. Преплитат пръстите си и ги вдигаш пред очите ти. Погледът ти е премрежен, а ти виждаш парченца от цялата картина, точно онези парченца, които искаш да видиш, онези, които ти е удобно да видиш.
Пустата човешка гордост. Глупавите страхове. Безпочвените притеснения.
Те са в състояние да разрушат и най-красивото.
Аз няма да се пусна от въртележката. Кокалчетата ми побеляват от стискане. Студенината на желязото пари ръцете ми. Трябва да си почина за малко. Трябва да си проветря главата и да успокоя пулса си. После пак ще се кача, надявайки се на по-добро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар