човекът на стълбището.

всеки ден по едно и също време, той е там.

просто си седи, увит в одеяло, с чаша чай или кафе в ръка.

стотици чифтове крака минават покрай него, погледите го пренебрегват, за тях той е невидим. 

а той наблюдава. рисува, свири, подрежда.

човекът на стълбите се усмихва на очите, които се спират на него.

-Ръцете ми са прегръщали толкова хора, обгръщал съм толкова истории и светове в обятията си. Очите ми са събрали толкова много истини и лъжи, толкова цветове и форми. А виж ме сега... Но не мисли, че съм нещастен или отчаян. Животът ме хвана в примката си, но аз не го виня. Не виня и себе си. Просто така се случи. Какво можех да направя? Времето не чака никого. Затова и аз не го чакам, запълвам го с действие. Опитвам се да предам това, което съм научил. Който иска идва и си говори с мен. Никого не карам. От никого нищо не очаквам. Нищо не изисквам.
Просто продължавам.
Без цел, без посока. Но не спирам да се оглеждам. Не спирам да забелязвам.
Откривам толкова много причини, успявам за миг да се уверя, че има смисъл......

става късно. човекът събира нещата си и се отправя кой знае накъде. скоро пак ще се видим.