покривът беше празен и, учудващо, тих.
последните слънчеви лъчи падаха косо по все още топлия цимент и хвърляха меки сенки.
босите ми крака шляпаха към ръба уверено, избягвайки острите малки камъчета, които кой знае как се бяха озовали там.
присядам близо до края и отпивам от сайдера.
газираната прохлада се разлива вътре в мен.
оглеждам се. пусто. спокойно.
спуснати завеси. все още е твърде светло, за да се виждат очертаните силуети и сенки на стотици чужди животи, оградени от прозорци.
улицата е празна, но очакваща.
какво, кого, защо?
и тя, като мен, не знае.
аз никога не съм знаела.
но чакам.
ще бъда тук, когато последните лъчи отминат и луната излезе да поздрави цъфналите дървета.
ще бъда тук, когато дъждът закапе.
но ти не ме търси.
ти ще си другаде.
ти ще си там
не чакаш.
аз вече не чакам теб.
чакам неизвестното, усмихвам му се кротко.
допивам сайдера и тръгвам
към него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар