Като че ли...

Като че ли понякога виждаме единствено нещата, които ние сме правили за даден човек, но забравяме всички онези, които той е направил за нас. 

Понякога просто е по-удобно да забравим, да откажем да видим чуждата гледна точка и да разберем. По-лесно е да не си спомняме изобщо.

А най-лесно е да се нацупим и да чакаме другия да долази при нас и да ни се моли за прошка, дори и да не сме особено прави...
Помня всяка дума, всеки жест, всеки разговор. И твои, и мои. Помня всички пъти, в които някой е бил до мен или се е застъпил за мен. Да, не помня само моята страна на историята.
Винаги се опитвам да помня всичко...

Като че ли правилните спомени са една основните подпори на приятелството. Истинските спомени, в които не е пропуснат и миг... 

Когато бяхме деца всичко беше различно.

Нямаше я гордостта.

Нямаше го този инат.

Нямаше го и страхът да признаеш грешката си.

Единственото, което имаше значение, беше играта.

И приятелството.

Сърденето продължаваше най-много десет минути, не се превръщаше в тримесечна тягостна игра на мълчанка. 

Егото не значеше повече от подкрепата. 

Извинението тежеше повече от правотата.

А какво сме ние сега? Просто поотраснали деца... защо да правим всичко сложно? (: