абдъс.

На семенцето му е писано да издигне снага някой ден.

Ще дойде време, ще тупне някъде и ще се сбогува завинаги с родното си място.

Вятърът ще го подеме и ще го разнася из света дни и нощи, докато не се укроти и не го изпусне някъде.

Семенцето ще се сгуши в някоя дупчица в земята и ще зачака.

Ще му е топличко и уютно.

Ще стои и ще се надява. 

Ще дойде ден, в който то ще усети. 

Семенцето ще покълне, ще пусне коренчета.

Крехкото стъбълце ще пробие упоритата почва и то доволно ще се изправи.

Стръкчето ще расте и ще заяква, свежо, младо, изпълнено със сили. 

Стъбълцето ще се превърне в ствол, клончетата в клони, листенцата в листа.

Тези листа ще опадат, дръвчето ще утихне за малко. 

Ще дойде пролет, ще се разлисти.

Ще цъфне с най-уханните и пъстри светове.

Години наред, дървото ще протяга клони към облаците, към небето, към слънцето и звездите.

Ще приветства дъжда, ще приема снега без ропот. 

Ще очаква пролетта и лятото.

Ще благодари на почвата за всичко.

Всяко семенце има бъдеще. 

катарзис.

Смей се до сълзи. Плачи с глас. 

От сърце...

Джоузеф Конрад казва: "Ние живеем, както и сънуваме - сами".

Никой не може да разчете душата ти както ти можеш. Никой никога няма да разгадае хаоса на сърцето ти. Не се надявай.

Имаш само себе си в този живот.

Само себе си и сърцето си. 

Сам избираш на кого да го дадеш.

Имаш само един живот.

Затова прави всичко от сърце.

Искрено.

Истинско.

Не се прикривай. Не отвръщай погледа си. 

Остани.

“I regret that it takes a life to learn how to live…
Because if I were able to live my life again, 
I would do things differently.
I would change my life.”

—	Jonathan Safran Foer

На прага.

Имало е моменти, в които усещах тежестта на целия свят върху себе си. 

Можех да събера в сърцето си чужди вселени, да приютя галактики и звезди, докато в същото време се опитвах да се оправя и със собствения си объркан свят. Всичко беше наопаки, като джоб, обърнат навън. Носех на плещите си десетки съзвездия от мисли и проблеми, мечти и надежди, реки от сълзи редом с въпроса "Защо?..."

Днес не е така. Всичко е наред.

Поне за мен.

Днес няма да се оглеждам по улиците за тъжни лица, сърцето ми няма да се свива, защото не мога да понеса всичката мъка...

Днес се вслушвам в света и го чувам по различен начин.

Премрежвам очи и колите, профучаващи по булеварда, вече са само поток от светлините на човешкия живот. Съдби и погледи се пресичат непрекъснато, във всеки един миг нещо се създава, а друго се руши.

Ако се оставя на въображението си, уличният шум звучи като прибоя на вълните.

Чувствам се добре. На място.

Днес се вслушвам и чувам хармонията. Чувствам се на прага на безкрайността. Толкова мъничка, трошица, прашинка... и това не ме плаши.

Намирам се. 

Всичко е наред.

Поне за мен.

човекът на стълбището.

всеки ден по едно и също време, той е там.

просто си седи, увит в одеяло, с чаша чай или кафе в ръка.

стотици чифтове крака минават покрай него, погледите го пренебрегват, за тях той е невидим. 

а той наблюдава. рисува, свири, подрежда.

човекът на стълбите се усмихва на очите, които се спират на него.

-Ръцете ми са прегръщали толкова хора, обгръщал съм толкова истории и светове в обятията си. Очите ми са събрали толкова много истини и лъжи, толкова цветове и форми. А виж ме сега... Но не мисли, че съм нещастен или отчаян. Животът ме хвана в примката си, но аз не го виня. Не виня и себе си. Просто така се случи. Какво можех да направя? Времето не чака никого. Затова и аз не го чакам, запълвам го с действие. Опитвам се да предам това, което съм научил. Който иска идва и си говори с мен. Никого не карам. От никого нищо не очаквам. Нищо не изисквам.
Просто продължавам.
Без цел, без посока. Но не спирам да се оглеждам. Не спирам да забелязвам.
Откривам толкова много причини, успявам за миг да се уверя, че има смисъл......

става късно. човекът събира нещата си и се отправя кой знае накъде. скоро пак ще се видим.