Неизречени думи, безформени мисли, несподелени емоции...
Късно е вече. Каквото било-било.
Неизброени времена ме преследват, а от ъгъла скришом и укорно ме гледа невидим метроном. Ами хубаво, както Ви харесва.
На мен ми харесва така. ПЪК. Кой каза, че животът винаги изпълва всички времена зададени в размера? Нима той не пулсира и прескача както си иска, понякога изяждайки времената, понякога оставяйки твърде големи паузи?
Истината е, че ритъмът е контрол, който аз нямам, от мен всичко блика спонтанно. Тонове, думи, емоции, смях до сълзи в най-неподходящия момент. Всичко.
***
Съвършенството е в неперфектното. Аз го намирам в кривите линии, в мълчанието между двама души, в неравната кора на дърветата (Фреди <33). Защо трябва да има норми? Има нещо нередно в самата дума 'норма', сякаш се опитва да ни уеднакви, да ни класифицира, сякаш... сякаш никой няма нищо специално у себе си. Ами не е така!! Може и да намираме прилики, но точно толкова, ако не и повече, са разликите. И точно там е чарът. В различието. В разнообразието. Защото всеки е съвършен по негов си начин.
Всеки човек е перфектен в очите на поне един друг човек.
Даже не знам защо пиша всичко това. Просто се изля от мен.
Смешна работа.
Изплезвам се на метронома.
Няма коментари:
Публикуване на коментар