Тъга???

Винаги съм бягала от тъгата, алергична съм към нея. 

Щастието е моят опиат.

Но напоследък виждам, че повечето хора не са така. Те сякаш са пристрастени към страданието, макар да не си го признават директно. 

Но как така? Защо? 

Били по-продуктивни. Тогава не мислели, само чувствали. Само тогава се чувствали истински живи. Само тогава пишели добре.

Замислих се, че повечето велики артисти са имали изключително трудни животи.

Тогава явно само аз съм наобратно.

Но аз не съм велика.

Аз съм аз.

Просто.

Няма значение. Вярвам, че не трябва да си губим времето в тъга. 

Че не си заслужава да плачеш, докато все още има за какво да се смееш. Да мразиш, докато има кого да обичаш. Да се отчайваш, докато има за какво да живееш, неща, които искаш да направиш. Не трябва да се ядосваш, когато има редица причини да си горд със себе си.

Винаги. Без изключения.

Не си заслужава да страдаш заради някого, който не може да те оцени.

Не си заслужава да страдаш, защото си решил, че това те дефинира.

Не.

нененененененененеененененененененененененененененененененНЕ!!

Усмихни се. Замисли се. Прочети се.

Бъди.

"Cause you know,
I don't do sadness
not even a little bit.
Just don't need it in my life
don't want any part of it.
I don't do sadness,
hey I've done my time
looking back on it all
then it blows my mind,
I don't do sadness
so been there.
Don't do sadness
just don't care."

Ленивец със сомбреро!

Ленивец с мексиканска шапка. И вашият аргумент автоматично става невалиден. 

Този симпатяга е отговорът на всичките ви въпроси, смисълът на живота, край на проблемите!

Та това е ленивец със сомбреро! Значи всичко е под контрол, всичко е наред!

Усмихнете му се и се прегърнете, да запеем заедно!

ХАКУНА МАТАТА!

THE DOG DAYS ARE OVER!!!!!

Време е!

Време е да се усмихнем, да разкараме мрачните мисли от главите си и да разтикаме облаците от небето. Време е за щастие, за усмивки, за любов, за ново начало! Ще лежим по гръб на тревата в парка, наливайки бира, смеейки се, живи и доволни... 

Всичко ще се нареди. Ще бъде пак хубаво, невероятно, пълно с енергия!

***

Happiness, hit her like a train on a track
Coming towards her, stuck still no turning back
She hid around corners and she hid under beds
She killed it with kisses and from it she fled
With every bubble she sank with a drink
and washed it away down the kitchen sink

The dog days are over
The dog days are done
The horses are coming so you better run

Run fast for your mother run fast for your father
Run for your children and your sisters and brothers
Leave all your love and your loving behind you
Can’t carry it with you if you want to survive

The dog days are over
the dog days are done
Can’t you hear the horses
Cuz here they come

And I never wanted anything from you
Except everything you had
and what was left after that too. oh.

Happiness it hurt like a bullet in the mind
Struck from a great height
by someone who should know better than that

The dog days are over
The dog days are gone
can you hear the horses
Cuz here they come

Run fast for your mother and fast for your father
Run for your children for your sisters and brothers
Leave all your love and your loving behind you
Can’t carry it with you if you want to survive

The dog days are over
The dog days are gone
Can you hear the horses because here they come

The dog days are over
The dog days are gone
Can you hear the horses because here they come

Искаш ли да...?

 

Случвало ли ви се е някога просто да искате да скочите на крака и да побегнете? Просто да имате нуждата да тичате, да тичате и да тичате, колкото ви крака държат, докато имате сили у себе си? Да искате да захвърлите всичко, да се освободите, да се отърсите от товара и просто да бъдете? 

Аз да.

Искам да бягам, да скачам, да бягам, да скачам... и така до припадък!!!

А когато вече остана без дъх, да се метна на конския гръб и да препусна през тучни зелени ливади. Ей така. Просто така. 

Да не ме търсят. Да не ме занимават. Да съм далеч. Да продължавам да се движа, заради самото движение, защото го искам, а не защото трябва. 

Да съм свободна.

"Зелено... зеленодиво и необятно. Не просто захaрче за послушание."

От това имам нужда сега. 

Ами ти? Искаш ли да... дойдеш с мен?

 

Неизброени времена и пориви.

Неизречени думи, безформени мисли, несподелени емоции...

Късно е вече. Каквото било-било. 

Неизброени времена ме преследват, а от ъгъла скришом и укорно ме гледа невидим метроном. Ами хубаво, както Ви харесва.

На мен ми харесва така. ПЪК. Кой каза, че животът винаги изпълва всички времена зададени в размера? Нима той не пулсира и прескача както си иска, понякога изяждайки времената, понякога оставяйки твърде големи паузи? 

Истината е, че ритъмът е контрол, който аз нямам, от мен всичко блика спонтанно. Тонове, думи, емоции, смях до сълзи в най-неподходящия момент. Всичко.

***

Съвършенството е в неперфектното. Аз го намирам в кривите линии, в мълчанието между двама души, в неравната кора на дърветата (Фреди <33). Защо трябва да има норми? Има нещо нередно в самата дума 'норма', сякаш се опитва да ни уеднакви, да ни класифицира, сякаш... сякаш никой няма нищо специално у себе си. Ами не е така!! Може и да намираме прилики, но точно толкова, ако не и повече, са разликите. И точно там е чарът. В различието. В разнообразието. Защото всеки е съвършен по негов си начин.

Всеки човек е перфектен в очите на поне един друг човек.

Даже не знам защо пиша всичко това. Просто се изля от мен.

Смешна работа.

Изплезвам се на метронома.

Съботен мързел.

"Не."

Никъде няма да ходя. Ще лежа и ще чета. Ще лежа и ще гледам филм. Ще лежа и ще слушам музика. Ще лежа и ще...лежа.

Невероятно! Щом дойде времето, в което предпочитам да се прибера да сe izлегна, вместо да скитосвам по улиците на града, значи светът се движи в грешната посока. 

Дано да се усети, а междувременно...

мисля да си полегна ;) 

*Просто затвори очи. Не мисли за нищо. Отпусни се. Дишай бавно. Вслушай се...*

Умът ми се отнася, започва да рисува неясни картини, които постепенно се избистрят в съзнанието ми. Въпроси, хиляди въпроси изплуват от дълбините. Най-накрая успявам да се унеса...

Истории на хора и за хора.

За игра на гоненица трябват двама. За игра на гоненица трябват двама. За игра на гоненица трябват двама.                                    Или повече.


В случая двама.
Единият бяга, а другият го гони.
И така нататък.
Но докога нататък?
Завинаги? Докато не го хване? Докато се уморят?
Ами ако бягащият изведнъж реши, че не му се играе вече и кривне в съседна уличка, без да каже нищо?
Тогава гонещият е обречен да гони, защото не знае друго. Защото така е свикнал.
Той не иска да се откаже. Не е способен на това, не е характерно за него...
И после?
Страда. Търси. Страда. Ядосва се. Размишлява. Страда. Търси.
Освен ако не реши... да продължи напред. Просто да вдигне гордо глава, да стисне зъби и да продължи. Без да се обръща назад. По възможност без да си спомня за гоненицата известно време. Така е по-здравословно. Нека Времето направи своята магия.
***
Ако имате една голяма сочна диня под едната мишница и малък, трудно пробиваем кокосов орех под другата, кое бихте избрали? Помнете, че динята е лесно достъпна и няма да ви е трудно да стигнете до същинската й част, макар че е доста по-разпространена, би могла да ви даде доста повече...
Споменах ли, че проблемът с лудите крави е, че са жадни и мучат недоволно, въпреки, че водата е под носа им? Те се въртят и гледат във всички посоки, само не и в тази на водата. А пък може би кравата не е болна. Навярно просто е тъпа. И мазохистична. Даже садистична, ако решим да гледаме на водата като на нещо живо. Кравата се държи сякаш не знае какво иска. Но ние знаем, че тя знае. Но дали тя знае, че ние знаем? Явно не, защото продължава все така да си мучи отчаяно, да размахва опашка в опит да прогони несъществуващите мухи, защото, видиш ли, навън е кучи студ - люта зима, и на нашата къдрава крава въобще не й минава през ума да се посвети на своята вода.
А водата си чака.





Защо не избяга?




Имало едно време една брада. Брадата чакала, растяла, чакала, растяла... И веднъж тръгнали да я бръснат. Ножчетата приближавали намазаната с миризлива пяна брада, бавно и тържествено, сякаш съпроводени от мелодията на някой отдавна забравен химн, написан в такава висока тоналност, че чак е ултразвук, и тогава.... ааааа металът мазничко пробива в пяната, докосва настръхналите косъмчета иииииии...

Ами не я избръснали.
Говори се, че лудата крава измучала и стреснала бръснаря.
И брадата си седи.