Paperthin.

     Свещта тихо догаряше. Капка по капка, восъкът се разтапяше, а пламъкът прощално танцуваше по стените. Старинният стенен часовник отброяваше секундите заплашително, подканващо. Времето отново се изплъзваше, вечно бързащо, неуловимо, никога нестигащо.
     Но тази вечер то сякаш нямаше значение. В нейната стая времето сякаш не съществуваше, избягваше я. За първи път тиктакането не я притискаше, не и напомняше за наложителността на събитията. За първи път... Писалката й трескаво препускаше по хартията, сякаш движена от свръхестествена сила. Листът попиваше мастилото жадно, запечатваше думите завинаги, улавяше мислите й и ги задържаше да не отлетят както обичайно. Листът попиваше всичко: мислите, думите, емоциите. Попиваше даже онова, неизказаното, което се надвесваше като сянка над него, смирено, но неизбежно. Трептящата светлина играеше по лицето й, хвърляйки неестестени сенки, придаващи й призрачен вид. Порцелановата й кожа изглеждаше още по-крехка, тънка като хартия. Писалката изнемогващо падна на масата с глухо изтрополяване. Всичко беше там, на листа -  сълзите, болката на времето, безвремието, разочарованието. Така изтощен и препълнен, тя го повдигна леко, предпазливо, сякаш се страхуваше, че ще го счупи или ще излее съдържанието му, и го поднесе към умиращия пламък. Огънят обгърна хартията лакомо, светлината обля стаята с подновени сили. Горящият лист полетя към студения под, и щом го срещна догоря с последно изсъскване.
     "Време е..." И като по команда секундите отново навлязоха в стаята. След миг настъпи мрак. Тихи стъпки се отправиха към вратата. Жален стон се открехна от пантите и след миг нея я нямаше.
     "Време е... да продължа." Лека усмивка пробегна по устните. Времето вече не я притесняваше.