Лица (:

И отново се започва от сцената. Сякаш животът е сцена, всичко се случва пред погледите на останалите, светът наблюдава, обсъжда, понякога даже и бива въвлечен в действието...

Но най-прекрасното нещо е да видиш тях. Лицата. Усмихнатите лица, погледите, отправени към теб, окуражителните кимвания... Запяваш и знаеш, че те вярват в теб. Знаеш, че те подкрепят и се радват за теб и с теб. Може би дори са щастливи да те гледат? За това не знам, но аз знам, че имам луд късмет. Късмет да ви познавам и да имам такива невероятни хора около себе си... Нямам думи с които мога да изразя всичките си чувства, коктейла от емоции, напиращ вътре в мен! Невероятни сте! БЛАГОДАРЯ ВИ! Обичам ви толкова много! Обичам и вас, които не можахте да дойдете, и вас, които не можахте да влезете... Абе всички обичам!

Лицата, лицата, лицата... Очите, грейнали в очакване. Вярата.

Толкова много!!!!

*Ето такива светлинки изгряват някъде в мен като ви видя и тихичко ме топлят! ((:

A Sonnet of Love Never Lost Nor Found

Oh, how my poor heart throbs beneath the dust,
Much time must pass before it loves again.

My mind is but a stranger with no trust,
As it has suffered many times in vain.
Elusive is the wind, so fickle, weird.
Never can you know its impatient race,
It leaves so sudden as it has appeared;
To be free once more, in some distant place.
I miss what I have never had before. 
I set fires just to observe their flames.
With one foot in, one always on the shore.
Too proud, too scared, by someone to be tamed...

Inside I know that it will come a day,
My world will turn, and love will fly my way.

Paperthin.

     Свещта тихо догаряше. Капка по капка, восъкът се разтапяше, а пламъкът прощално танцуваше по стените. Старинният стенен часовник отброяваше секундите заплашително, подканващо. Времето отново се изплъзваше, вечно бързащо, неуловимо, никога нестигащо.
     Но тази вечер то сякаш нямаше значение. В нейната стая времето сякаш не съществуваше, избягваше я. За първи път тиктакането не я притискаше, не и напомняше за наложителността на събитията. За първи път... Писалката й трескаво препускаше по хартията, сякаш движена от свръхестествена сила. Листът попиваше мастилото жадно, запечатваше думите завинаги, улавяше мислите й и ги задържаше да не отлетят както обичайно. Листът попиваше всичко: мислите, думите, емоциите. Попиваше даже онова, неизказаното, което се надвесваше като сянка над него, смирено, но неизбежно. Трептящата светлина играеше по лицето й, хвърляйки неестестени сенки, придаващи й призрачен вид. Порцелановата й кожа изглеждаше още по-крехка, тънка като хартия. Писалката изнемогващо падна на масата с глухо изтрополяване. Всичко беше там, на листа -  сълзите, болката на времето, безвремието, разочарованието. Така изтощен и препълнен, тя го повдигна леко, предпазливо, сякаш се страхуваше, че ще го счупи или ще излее съдържанието му, и го поднесе към умиращия пламък. Огънят обгърна хартията лакомо, светлината обля стаята с подновени сили. Горящият лист полетя към студения под, и щом го срещна догоря с последно изсъскване.
     "Време е..." И като по команда секундите отново навлязоха в стаята. След миг настъпи мрак. Тихи стъпки се отправиха към вратата. Жален стон се открехна от пантите и след миг нея я нямаше.
     "Време е... да продължа." Лека усмивка пробегна по устните. Времето вече не я притесняваше.

Благодаря!

Днес е Денят на Благодарността в Щатите и тъй като не учим точно благодарение на него, реших и аз да го отбележа. Хубаво е всеки от нас да има такъв ден, в който да се замисли, да се огледа хубавичко и да осъзнае колко прекрасен е животът му. Толкова е простичко... И ще ви накара да се усмихнете ;)

***

Ето, почвам и аз:

Благодарна съм, че имам най-невероятното семейство на света! Най-щурите, най-прекрасните същества, без които нямаше да съм това, което съм днес.

Благодаря ви, приятели, за това, че винаги сте до мен, че ме обичате такава, каквато съм и че ме подкрепяте във всичко, което правя и вярвате безрезервно в мен. Без вас съм за никъде!

Благодарна съм на Колежа дори, че ме избутва на предела, постоянно ми подхвърля нови предизвикателства и ме кара да се боря с подновено настървление ;Д

Благодарна съм за:

Ваканциите

Усмивките

Тихите дъждовни следобеди, прекарани в добра компания и с литри чай

Свободното време

Мързелът

Хапчетата за гърло

Starbucks

Шоколада

Плюшената овца Доли, която знае всичко

Хари Потър

Коледа

Фреди Мъркюри!! (днес е годишнина от смъртта му...)

Канела в кафето, канела в чая, канела във всичко

Баницата!!!

Конете

Бон Джови

Хубавата музика

Китарчо <33

F.R.I.E.N.D.S.

Смеха в най-неподходящите моменти

Миризмата на дим

Сцената

Окосената трева

Глухарчетата

Шарените есенни листа

Дебелата снежна покривка в началото на ски сезона

и още, и още, и още...

Но най-вече съм благодарна за хората, които имам късмета да познавам и наричам семейство и приятели.

http://www.youtube.com/watch?v=czJHTEeEJmU

Анатомия на смеха :)))

Всичко започва плавно, с лека усмивка, не знаеш накъде ще те отведе. Устните бавно се разтягат и полека разкриват лъскави зъби, които сякаш също се смеят с безшумните си гласове.

Леки "ха-ха-ха" и "хе-хе-хе" се изтръгват от душата ти... На шега изреждаш всичките гласни, смееш се на себе си, смееш се на човека до теб, смееш се на него, и на нея, и на тях. И всички се смеят дружно, смехът те обзема изцяло, вече никой не помни причината за него. Смееш се заради самият смях. Смееш се, защото си жив. Смееш се, не можеш да дишаш, боли те. Боли много, коремът ти се стяга, задъхваш се, хрипливи звуци се разнасят, бориш се за всяка глътка въздух... Лицето ти се зачервява, косата ти се разрошва, очите ти се насълзяват. Сълзите потичат, размазват грима ти, отнасят всичко лошо надалече, разливат го по лицето ти. Няма нищо по-красиво от смеещ се човек. Защото само и единствено в смеха си, ние можем да сме напълно искрени. И както смехът се надига и избухва, повличайки всички около теб, неизбежно, заразно, така полека си отива. Последните нюанси затихват, но една безмълвна усмивка остава да се рее във въздуха. Изтощен си, потриваш корема си доволно, и ето го отново... Гъделичкащото чувство вътре в теб отново се надига, предизвиква те, проверява колко още можеш да издържиш, дали ще умееш да се овладееш...?

Е, не знам за вас, но аз не мога. И се чувствам добре!!! :)))

Звук.

Премиера.

Стотина души, затаили дъх. Пълен мрак. Тихи стъпки. И после... очакване. 

Звукът, ниският неземен звук, прорязва въздуха, сякаш дошъл от друго измерение. Постепенно звукът нараства, включват се звънът на китарните струни, вечното пиано, подправено и с цигулка... И гласове, много гласове, извиващи се във вълшебни хармонии, уповавайки се един на друг, взаимно допълвайки се. Звукът изпълва цялото пространство, минава през мен, извира от всички страни, обединява енергиите ни. А после... Думите се отронват една по една, бавно, предпазливо.

Тон по тон, ред по ред, двата часа се изнизват. 

Беше НЕВЕРОЯТНО! Енергията, музиката, хората, усмивките..... Щастието е в нас, чикос, вгледайте се у себе си. Предайте емоция, предайте слънце, предайте частица от себе си. Насладете се на мига! Изживейте го с всичките си сетива... оставете се на мелодията, нека ви понесе в пространството, оттърсете се от всичко друго.

Там, на сцената, нищо друго няма значение. Няма преди, няма след, има само тук и сега. Реална е само музиката, важно е единствено усещането там вътре в теб, да го предадеш на останалите. Да почувстваш. Това е Смисълът на всичко.

@lma @lter sessions - една изкючително необикновена баница, всеки път с различна плънка - сирене, ПРАЗ, лук, чесън, тиква, кашкавал, извара... Това е то, баницата е ключът към всичко ;)

Толкова МНОГО...!!!!

Благодаря ви,