запази ми облака, моля те.

следваш извивките на пътя, докато вятъра влиза през прозорците на колата и вкарва разхвърляни кичури коса в очите ти.

музика звучи силно, онази песен, която толкова те успокоява.

криво ти е, ама не много.

несигурност.

сякаш трябва да дойде мигът, в който си сигурен, че искаш нещо, за да може да започнеш да се опасяваш, че ще го изгубиш.

съмнението те сковава и те мъчи.

поредният остър завой и след него - небе.

покрито с най-пухкавите прекрасни облаци, които си виждал. 

кракът ти леко натиска спирачката, без това да е съзнателно.

опитваш се да запаметиш всеки оттенък, всяка извивка.

искаш да прегърнеш облака, знаеш, че е невъзможно.

звукът на телефона ти, докато набира.

"моля те, запази ми облака. снимай ми го. опаковай ми го в кутийка, сложи го в бурканче, просто... съхрани го някак."

не знам какво значи това

полъх на сантименталност

нужда от утеха

нужда от надежда, безгрижие, непукизъм дори?

не знам.

само ми запази облака.

аз ще го споделя с теб, разбира се.