Някъде далече.

Всички имаме нужда от убежище. От подслон, който да ни прикрие в трудните моменти, място, където се чувстваме защитени и сигурни. Щастливи може би. Поне малко доволни и не толкова намръщени. Далече от всичко и всички, далеч от ежедневието, рутината, сивотата...

Но къде отиваш, когато това, от което се криеш, си самият ти? Какво правиш, когато имаш нужда да избягаш от себе си? Когато искаш да подредиш хаоса в главата си, да накараш хилядите гласове да спрат да се препират и да се надвикват и да успееш да изслушаш всички... И когато гласовете утихнат, да успееш да чуеш шепота на сърцето си, пулсирането на кръвта във вените, ритъма на дишането ти...

Понякога имаш нужда от тишина, от спокойствие, от затишие, от промяна. Да се махнеш не само от другите, но и от себе си, защото всъщност всичко е в главата ти, а мислите, които са се вкопчили в теб като бурени, са трудни за изкореняване. Много по-трудно е да се бориш с нещо, когато то те превзема отвътре, атакува цялата ти същност и поставя под въпрос всичко, което мислиш и в което вярваш. Трудно е, когато ти сам се подкопаваш. Не е непоправимо, но отнема време, енергия, емоции... И изисква правилното място.

Не знам кое е това място.

Не знам изобщо какво да търся.

Може би не е място, може би е човек?

И това не знам.

Но със сигурност знам едно...

Няма го...

Поне засега.

Най-лошото е липсата на желание да споделиш, да го изговориш.

А дори да искаш, думите присядат в гърлото ти и излизат тежки и тромави, неподходящи и недостатъчни.

Всичко е временно, разбира се.

И това ще мине :))

Неуловима.

***
Неуловима.

 Някак лека и подвижна, въздушна и ефирна. Неуловима.
 Като всичко. Като нищо.

Абстрактно, общо и невероятно граничещо с болезнено и истински конкретно.
Но никой не знае. Какво, за кого, защо? Никой. 

Неуловима.

Като мисълта ми в жегата. Като дъждът, който носи хладнина.

Като вятъра. Като смисъла на живота. Като дивите коне. Като Времето.

Всичко и нищо.

Нищо или всичко?

Безкраят е толкова близо, че мога да го докосна с ръка, а с мисълта си вече го опитомявам в прегръдките си.
И ето, че отново се изплъзва...

Позлатените дървета.

Лятото отмина.

Постепенно отново започвам да се замислям.

За по-дълго и по-сериозно.

По-дълбоко.

***

Листата бавно се отронват и леко, като птичи пера, се понасят с последен танц към земята. 

Короните на дърветата от зелени се превръщат в пъстри килими, обагрени в нюанси на червеното, кафявото и жълтото.

С позлатените дървета идват нови мечти.

С позлатените дървета идва ново начало.

С позлатените дървета идва ред да се сбогуваме.

С позлатените дървета идва следващата страница.

Редим пасианси със собствените си животи.

Пасианс, а не домино.