Имам си едно парченце сън. То е синичко, с малки розови цветенца, пръснати по него. Прилича на откъсната частичка от стар тапет. Но цветовете му са ярки, незастигнати от Времето. Това парченце винаги е у мен - пазя го в джобчето на ризата си, малко над сърцето.
То е там, за да ми напомня. Да ме топли. Да ме пази.
Помага на ума ми да се отпусне, когато сънливо склоня глава на чина си и задремя в час. Докато гласовете около мен бавно затихват и някак се отдалечават, докато не звучат като тихо жужащият телевизор в съседната стая, цветята по него танцуват лудашки. Усмихват устните ми, приглаждат косите ми. Парченцето сън се намества удобно в съзнанието ми и разхожда Въображението ми по многобройните улици на Безкрайността.
Беше един особено неприятен ден. Единственият неприятен петък 13 в живота ми. Егати. Но парченцето сън не се отказа от мен. Не пусна ръката ми, както някои други бяха направили преди, по друго време, по други причини и в други ситуации. Не. То остана. До края. Накара ме да се концентрирам, разсмя ме истерично до сълзи (това всъщност бяха приятелите ми - най-невероятните същества... но то ми даде нужната нагласа, успокои ме.), стъпи ми на врата и ме накара да довърша започнатото.
И тази вечер направи най-невероятното... Примижала, опитвайки се да запазя равновесие, движейки устни с думите, които се лееха от слушалките ми, най-накрая се прибирах към къщи. Хилядите нощни светлини хвърляха сенки по лицата на хората, всички вглъбени и притихнали. Парченцето сън се рееше из мислите ми, прихващаше ги полека и ги отпращаше в различни посоки. "Карти и билети за проверка!" Намръщен контрольор си проправяше път през автобуса. След кратко ровичкане открих портмонето си в чантата. Подадох му го с усмивка, за да маркира картата ми, а той ме погледна, бутна го с гримаса, казвайки ми нещо... Махнах едната си слушалка и го изгледах удивено. "Н'ми траа." Ясно, явно бях достатъчно убедителна, а него го мързеше твърде много. С хищна стъпка се отправи към седналото до прозореца момче, което също витаеше в облаците, поклащайки леко глава в такт с музиката от плейъра си. ХАА! Нацупеният мъж най-накрая бе попаднал на нередовен пътник и злобно започна процедурата със заяждането и сипането на заплахи. Момчето вдигна рамене. (Тук е моментът да кажа, че аз познавах този контрольор - невероятно неприятен и злобен, беше ме притискал и глобявал един-два пъти. Искаше ми се тържествуващо да размахам картата си пред лицето му, но той очевидно не помнеше една от многото си жертви в градската джунгла.) Сетих се, че имам някъде забутано билетче - намерих хартийката и я подадох на момчето. То ме погледна невярващо, а аз се ухилих на контольора с думите "Ето, има билет." .....
Греда.
Тоя се оказа по-озлобен от обичайното. С насмешка дръпна билетчето от ръцете му и го набута в моите, разтворени въпросително. "СЛИЗАЙ!" Почти изкрещя той на момчето. Егати. Хората бяха изтръгнати от обичайните си размисли и с любопитство наблюдаваха сценката. Оказа се, че сме стигнали моята спирка, затова слязох с тях. За последен път очите ми срещат усмихнатия син поглед на непознатия, мой ред е да вдигна рамене и да си тръгна по пътя. Оставих зад гърба си разправията, само това ми липсваше днес... Малко съжалявам сега, но поне знам, че някъде някой се е усмихнал, сещайки се за моя спасителен опит.
Не че всичко това е кой знае какво, но парченцето сън беше намесено. То извади билетчето и го подаде на непознатия. То поспори малко с контрольора, ей така, за да докаже, че е възможно да се случат неочаквани хубавини. Какво толкова пък - защо да не пробвам да спестя на някого от гадните емоции, през които вече съм минавала. Но за съжаление, някои хора се оказват по-упорити в гадостта си, отколкото едно уморено момиче със саркастична полуусмивка, опитало се да помогне.
Oh, well.
Но парченцето сън ликува, защото е направило още нещо. Ето го и сега, на ръба между съзнателното и подсъзнателното, клатещо крачка (въпреки, че няма) и похапващо черен шоколад. Парченцето сън, което ме прави по-човек.
П.С. Не успях да намеря снимка в интернет, която да може да демонстрира парченцето сън. И не се учудвам - все пак това си е моето парченце, и на света няма друго такова. Затова пък някой път, когато Времето разхлаби хватката на лапите си около мен, ще се опитам да го нарисувам. Може би. Добре дее... обещавам! ;Д :)
