прости математически факти за душата.

уравнения и неравенства.

системи и графики.

неразбории всякакви.

има графики, които рисуват. има системи, които нашепват древни тайни.

има неравенства, които дефинират света.

съществуват уравнения, които пеят и такива, които мълчат и слушат.

всякакви ги има. 

проблемът идва, когато започнем да ги сравняваме.

това било по-голямо, онова по-положително, трето силно отрицателно... 

има ли значение?

все пак, тези изрази имат общи решения, пресичащи се части...

и точно тези части са значимите. а не разликите.

разликите са просто разлики.

те са там.

те не правят едните по-добри от другите.

просто ги правят по-други. 

общите компоненти са ключовите.

it's complicated...

...ама не е. 

Когато обичаш някого, се опитваш да го разбереш.

Когато държиш на някого, му го показваш и си толерантен към него. Не му правиш сцени. 

Оставяш му въздух, изслушваш го, държиш се добре. Благодарен си и оценяваш какво прави за теб.

Всъщност, цялата работа е много простичка...

Сгафил си, нещо не е наред, не си съгласен.... говори. Кажи си го.

Не е нужно да има драма и интрига, за да е вълнуващо. И без друго всички си имат достатъчно зверчета в мислите и без най-близките им да им пращат още. 

Но ти отказваш да видиш. Преплитат пръстите си и ги вдигаш пред очите ти. Погледът ти е премрежен, а ти виждаш парченца от цялата картина, точно онези парченца, които искаш да видиш, онези, които ти е удобно да видиш.

Пустата човешка гордост. Глупавите страхове. Безпочвените притеснения.

Те са в състояние да разрушат и най-красивото.

Аз няма да се пусна от въртележката. Кокалчетата ми побеляват от стискане. Студенината на желязото пари ръцете ми. Трябва да си почина за малко. Трябва да си проветря главата и да успокоя пулса си. После пак ще се кача, надявайки се на по-добро. 

Out of our minds and out of time.

Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya' 

Sick of waiting, I can't take it, gotta tell ya'

ooooh ooooh

На ръба...

Тя ходеше по тесния бордюр, тази тънка граница между профучаващите коли и празния, широк тротоар с разбити плочки. Крак пред крак, пристъпвайки на пръсти, от време на време тя губеше баланса си, но някак си винаги се задържаше. Разперваше ръце като птица и намръщваше веждите си. Гледаше устремено напред. Не бързаше. Имаше някакъв хъс, някаква необяснима сила струеше от силуета й.

Няколко часа по-късно тя седеше да стълбите пред старата сграда с колоните, онази, пред която много хора обичаха да си уговарят срещи. Беше седнала точно на ръба, там където линиите на стълбите се събираха и изпъкваха напред, сякаш опитвайки се да надскочат себе си. Музика се носеше от слушалките в ушите й, тя  винаги увеличаваше максимално звука и макар че се притесняваше, че това може да й докара проблеми в бъдеще, не можеше да се откаже от този си вреден навик.

Изглежда не чакаше никого - просто си седеше и наблюдаваше. Сякаш бе слязла за малко от безумната въртележка на забързания ден, светът бе забравил за нея. Гледаше хората, гледаше радостта в очите им, когато зърнат очаквания приятел, укора, когато този приятел е закъснял, прегръдките, смеха, любовта... Обичаше тази искреност у хората и никога не пропускаше случай да й се порадва малко, толкова рядко виждаше това около себе си... Седя така замечтана и леко усмихната целия следобед.

Когато слънцето започна да залязва и обагри ниските облаци в розово и оранжево, тя стана и си тръгна.

Ходеше бавно, вдишваше вечерния въздух, държеше се сякаш имаше цялото време на света. 

Когато влезе във входа си и се отправи към апартамента, тя впери поглед в пода, както винаги, внимавайки да се движи точно в средата на коридора така, че отраженията на лампите в лъскавите плочки да се движат пред нея и да минават точно там, където линиите на плочките се пресичаха на кръст. Имаше чувството, че стъпва по безкрая.

***

На другия ден се успа и се втурна навън, пропускайки закуската, любимото и време от деня... Просто поредния ден.