Като че ли понякога виждаме единствено нещата, които ние сме правили за даден човек, но забравяме всички онези, които той е направил за нас.
Понякога просто е по-удобно да забравим, да откажем да видим чуждата гледна точка и да разберем. По-лесно е да не си спомняме изобщо.
А най-лесно е да се нацупим и да чакаме другия да долази при нас и да ни се моли за прошка, дори и да не сме особено прави...
Помня всяка дума, всеки жест, всеки разговор. И твои, и мои. Помня всички пъти, в които някой е бил до мен или се е застъпил за мен. Да, не помня само моята страна на историята.
Винаги се опитвам да помня всичко...
Помня всяка дума, всеки жест, всеки разговор. И твои, и мои. Помня всички пъти, в които някой е бил до мен или се е застъпил за мен. Да, не помня само моята страна на историята.
Винаги се опитвам да помня всичко...
Като че ли правилните спомени са една основните подпори на приятелството. Истинските спомени, в които не е пропуснат и миг...
Когато бяхме деца всичко беше различно.
Нямаше я гордостта.
Нямаше го този инат.
Нямаше го и страхът да признаеш грешката си.
Единственото, което имаше значение, беше играта.
И приятелството.
Сърденето продължаваше най-много десет минути, не се превръщаше в тримесечна тягостна игра на мълчанка.
Егото не значеше повече от подкрепата.
Извинението тежеше повече от правотата.
А какво сме ние сега? Просто поотраснали деца... защо да правим всичко сложно? (:
