На края на света...

Сама на края на света.

Слушам тихия прибой на морето. Кротки, вълните се разбиват с въздишка и целувайки брега се сбогуват с него. Приседнала на едно паднало дърво наблюдавам света, слушам тихите шумове. Няма никой друг. Потъвам в мислите си, по-бистри от всякога. Не мога да избягам от тях. Някой ден всичко ще бъде наред... Мисля да си попея (:

Сънувах...

Сънувах, че летя.

Не, сънувах, че летим. 

Бяхме двама.

Защото не можеш да летиш сам, имаш нужда от някого до теб.

Имаш нужда от още едно крило, защото ти имаш само едно.

И така, заедно, прегърнати през рамо, ние разперихме криле и полетяхме. 

Издигахме се нависоко. 

Беше много високо.

Кацнахме на Луната за почивка и седейки там наблюдавахме Земята известно време.

Не се сетихме да проверим каква е тъмната страна на луната...

Върнахме се обратно.

Да летиш е трудно, както се оказа.

Понякога не можеш да отскочиш достатъчно добре, понякога си нестабилен. Понякога дори не знаеш как да се приземиш, та се натъртваш малко.

Не винаги можеш да летиш. Защото не винаги има с кого...