Чували сте, надявам се, че коалите не могат да живеят на места, където не расте евкалипт и поради тази причина тяхната естествена среда е Австралия. И все пак, няма да ви изнасям лекция тип Енимъл Планет, макар че бих могла, ако реша :)
Коалата е много любвеобилно животно. Тя обича своето евкалиптово дръвче и само него. Тя се вкопчва в него, когато ветровете се опитват да го пречупят, не го оставя и в най-поройния дъжд.
Ще ви разкажа за една малка коала, доста любопитна и странна. Тази коала обича своя евкалипт силно, истински, безрезервно, толкова много, че не намира думи да го опише. Понякога тя се сгушва в своето дръвче и затваря очи, забравяйки за света. В такива моменти тя не говори, макар че може, даже е доста приказлива, но точно тогава предпочита да запази думите си в тайна, заключвайки ги в съзнанието си. Цялата и същност крещи тези думи, те я изпълват до връхчетата на пухкавите и ушички, но тя не казва нищо. Страх я е? Да, така е. Понякога дори малката коала, изправила се така смело срещу света, се страхува.
Няма значение. Коалата си има евкалипта и евкалиптът си има коалата. Това стига. Не е нужно да се вдига шум около това.
Нашата коала ще спи усмихната, сбърчвайки нослето си от време на време.
Понякога от една дума се поражда друга. Понякога две. Понякога цял поток. А в още по-специални случаи се раждат идеи...
***
"Ако можехме..."
Толкова много неща щяхме да направим. Толкова много щяхме да променим. Но все не успяваме.
И все пак... това е тази, неговата история, на човекът, който намери начинa.
***
Часовникът безшумно измерваше безумния бяг на Времето. Не тиктакаше, не притискаше никого с досадния шум, който часовниците издават, но беше там. Следователно съществуваше. Следователно отброяваше секундите, минутите, часовете...Следователно времето съществуваше и тихомълком се изнизваше.
Вратата се отвори. Той се прибра.
Остави ключовете на масичката и спокойно се разходи из помещението. Харесваше му да слуша тихите шумове на живота. Стъпките, трафика, кръвта в тялото му, насекомите, кучето на съседите, плавното вдишване и издишване...
Приседна на стария фотьойл и се замисли за момент. Ирисите му потреперваха съвсем лекичко наляво-надясно, погледът му се бе зареял в нищото. Сякаш с взора си прожектираше съдържанието на съзнанието си във въздуха и го преглеждаше обстойно.
Поусмихна се и вдигна рамене лекичко.
Бръкна в джоба на сакото си и пръстите му обгърнаха миниатюрното стъклено шишенцесъс запушалка. Разгледа го на светлината на следобедното слънце, наблюдавайки през него прашинките, носещи се във въздуха. Отново се замисли. Усмихна се широко и бавно извади корковата тапичка. Погледът му придоби друг оттенък, съсредоточен и устремен, без следа от замечтаност.
Изведнъж!
Пак си беше там. Всичко си беше наред. Той седеше в същия онзи фотьойл и слагаше обратно запушалката на шишето. Но имаше нещо различно. Като че ли някакъв хладен бриз бе повял през стаята, прашинките смутено се носеха из пространството.
Светлината беше намаляла и омекнала. Сенките бяха по-дълбоки.
Това беше първата кражба, която той извърши.
Беше я планирал внимателно, всеки детайл преценен, всяка възможна ситуация прехвърлена през ума му.
Той беше първият, успял да открадне Време...
Оттогава стрелките на часовника направиха безброй много обиколки. Неуморно, непрестанно, животът си тече.
Оттогава той научи и преживя много. Натрупа много опит в кражбите.
Разбра как да запазва откраднатото.
Съхраняваше го в шишенцето. Взимаше пресметливо от моментите, в които не правеше нищо значимо, а просто "убиваше време". Той мразеше този израз. За него да убиваш време беше еквивалентно на много бавно и постепенно самоубийство, унищожение на същността и пропиляване на живота.
Често се чудеше. Размишляваше много.
Крадеше Време, запазваше го за в бъдеще, когато ще има нужда от повече от това, с което ще разполага на момента.
Той беше първият, единственият и може би последният Господар на Времето.
Никога не бе искал да живее вечно. Отиде си от този свят, погребаха го с шишенцето окачено на врата му. Никой не знаеше неговата тайна. И така трябва да бъде...
***
Споделям тази история, приятелю, надявайки се да се замислиш. За съжаление (или напротив?), ние с теб не знаем тайната. Не можем да запазим Времето. Не можем да помолим да ни го опаковат в кутия като за вкъщи и да го приберем в шкафа за черни дни или безсънни нощи, в които ни се струва, че няма достатъчно часове в денонощието.
Затова се учим. За да разберем как да боравим с Времето, защото макар и да не можем да го подчиним, можем да се научим да дружим с него.
Да, можем.
Просто трябва да отделим време на Времето.
***
- Не знам кога ще запазя време..... искам да кажа "намеря"...
Понякога имам чувството, че никой не ме разбира напълно. И това е окей.
Имам толкова много неща в главата, огромна част от които не успявам да облека в думи и да разнищя до край.
Не мога да се разбера. На моменти не мога да бъда обяснена.
И съм си добре така.
Защото съм аз. Защото това е част от мен.
Защото има неща в този живот, в този свят, които е по-добре да бъдат оставени недообяснени.
Енигми.
Понякога именно в тази незавършеност на нашето разбиране за тези неща се крие тяхната обаятелност.
Като морските вълни.
Как точно се получават?
Разбира се, че съм наясно, че си има научно обяснение.
Но аз не желая да го науча. Не искам (а и май не мога съвсем ;D) да го разбера.
И в това е красотата, в необясненото, в незавършеното, в неизказаното.
Защото единствено в момента, в който спреш да си задаваш въпроси, можеш напълно да почувстваш и да усетиш. Да се насладиш на красотата. Да оцениш факта, че това нещо съществува.
Аз ще съм тази, която ще те разсмива. Аз ще съм тази, която ще те прегърне силно. Аз ще хвана ръката ти в труден момент . Аз ще стоя до теб, обгърната в мълчание, просто присъствие.
Винаги ще съм до теб.
Аз ще бъда тази, която ще крещи от щастие, когато ти се случи нещо хубаво. Аз ще плача искрено, когато нещо не е наред, когато те боли. В добро и лошо.
