МОЛЯ???

"Ден на гнева"

Постерите за това събитие висят из цяла София. Пощенските кутии са задръстени с брошурки.

А аз се чудя.

Само аз ли забелязвам?

1984.

2 Minutes Hate.

Hate Week.

Левица.

Нещо в това ме вбеси ужасно много. Известна ирония? 

"Ден на гнева"

А защо да нямаме и ден на омразата така като сме почнали???

Глупост.

Пълна глупост! 

Ето това е масовият проблем - негативизмът във всеки един аспект, във всяко нещо, което правим. 

За какво?

Кому е нужна гневна, лоша, отрицателна и изтощителна по неприятен начин емоция?

Стреснах се.

Накъде отиваме?

*не мога да намеря думи, с които да предам възмущението си от това цялото. не ми харесва изобщо тази идея. вместо да се организират протестни митинги, защо не се спретне една организация, която да реши проблемите, а не да създава нови?

защото всичко е за власт.

и пари.

май не съм за тук. 

Слънчевият тротоар :)

Обичам пролетта! Най-много нея! Всичко цъфти и мирише както си знае,

дърветата се покриват с яркозелени листа, слънцето пече лежерно и нямаш нужда от нищо повече, за да се чувстваш добре!

Винаги минавам по слънчевата страна на улицата.

По слънчевия тротоар.

Ходя бавно, не бързам за никъде.

Радвам се на дърветата, които полюшват листата си весело.

Пчелите си жужат из квартала, птиците пеят и прехвърчат радостно, кучетата спят сгушени в тучната трева.

А небето... Небето е едно такова синьо и безкрайно. Лазурно и приветливо. Пухкави облачета плуват мързеливо из безкрая.

А аз?

Аз се усмихвам.

Широко.

На всички.

Защо?

Ей така.

Падна ми батерията на плейъра. 

Пея си на глас.

Малко по-силно от необходимото.

Погледи.

Усмивки.

Недоумение.

Тралалалалааааа, абе хубаво място е тоя свят! 

:))))

Хей, ти!

Да, ти.

И ти.

Точно ти.

И ти също.

Чуй ме.

Винаги минавай по слънчевия тротоар на живота.

Всичко останало само ще си дойде при тебе :)

Не знам и аз, ама е късно.

Имах вдъхновение,
Но вече го нямам.
То се изпари
нейде в безкрайните
небеса на
рутината.

И аз не знам какво пиша
В този час никакъв един
Мислите ми падат като в киша
С глухо "цоп" прорязват те нощта.

Не знам как да започна, а  вече виждам края
На мен, на теб, на нас, на тях, на всички.
Търся в мрака - не намирам.
Но в безумието си аз не спирам.

Не мога повече така.
Без да знам защо и как.
Чакам да ми подадеш ръка.

Безцелно лутам се
Ударих се във шкафа
Той ми се изсмя
Аз се намръщих

И как става пак така
че седя си тук сама
и тук, и там, и навсякъде
Поне пламти у мен мечта.

Но какво да я правя тази мечта
Като друг пламък, още незапален
Желае да пламти
И фитилът си стои?

Какво се случи
че все разминават се така
добрите неща?

Защо не може да става лесно,
спонтанно, като песен, надигаща се в гърдите ти?

А навън е късно, няма звезди
Дишам дълбоко, но сън не ме лови.

Абе не знам какво става,
защото веждите хвърлят сянка на носа
а него го няма.
Сърди се на жирафът в клетка,
който вярва, че е свободен,
че светът е затворен зад решетките
и всички го гледат с очакване да ги спаси.
"Ей сегичка, след малко" казва той, ровейки с копито и похрупва пак тревица и листа.
А носът се сърди, бърчи се и разширява
ноздри две на брой,
"Този жираф е неразбран,
а аз, мислителят, съм в сянката на тази една вежда.
Която гъста, неоскубана и зла,
получава
цялото внимание."