нови старости, стари новости.

нищо ново под слънцето, демек.

всичките ни проблеми произтичат от това, че ни пука твърде много.

твърде много ни е грижа.

не за нас или за другите, а за това как ще реагират другите и какво ще си помислят хората.

твърде много ни пука за неща, които не можем да променим, паднали дървета, които не можем нито да преместим, нито да прескочим...

а то решението е много простичко...

просто трябва да спрем да премисляме всичко. трябва да спрем да го преживяваме.

лекота...

йоло?

нещо такова, да. 

животът е толкова по-забавен, когато няма какво да губиш.

а и както марк твен е казал, след двадесет години ще съжаляваме много повече за нещата, които НЕ сме направили, отколкото за тези, които сме. 

EVERYTHING IS REEEEEEEENT.

като часовник без стрелки.

- Мамо, мамо, виж това!!

- Не мога сега, миличко, имам работа...

- Мамо, само за минутка, изслушай ме де!

 - Слънчице ненагледно мое, обещавам ти, че ще ти обърна внимание след малко.

- Мамо... 

- когато порасна, ще стана часовник без стрелки. 

няма да тиктакам. 

няма да избързвам. 

няма и да чакам. 

ще бъда там, както и тук. 

ще си бъда аз.

безмълвно присъствие.

няма да знача нищо.

времето няма да съществува за мен.

надявам се, че и аз за него.

сега. не после. 

с е г а.

Beyond.

There is a brokenness
out of which comes the unbroken,
a shatteredness
out of which blooms the unshatterable.
There is a sorrow
beyond all grief which leads to joy
and a fragility
out of whose depths emerges strength.

There is a hollow space
too vast for words
through which we pass with each loss,
out of whose darkness
we are sanctioned into being.

There is a cry deeper than all sound
whose serrated edges cut the heart
as we break open to the place inside
which is unbreakable and whole,
while learning to sing.
-Rashani,1991